„…ще се съгласи на всяка сума, която ѝ поискам.“
Значи Любомир Соколов изобщо не беше решил просто да ме остави без вода през уикенда, за да се появи после победоносно като спасител на бял кон.
Не. Беше направил поръчката за материалите през фирмата на свой стар съученик и то на цена, тройно по-висока от нормалната.
С други думи, този самопровъзгласил се „глава на семейството“ възнамеряваше не само да ми изнесе нагледен урок по женска безпомощност, а и да източи от общите ни пари около деветстотин лева за неща, които на най-близкия строителен пазар струваха най-много триста.
Последните остатъци от съжаление към мъжа ми се изпариха без следа. На тяхно място дойде хладната, проста сметка.
За два часа открих директен доставчик на едро. За още три минути уточних доставката за събота сутринта.
После ми трябваха не повече от петнайсет минути, за да намеря в местния форум свестен майстор — бай Антон Огнянов. Човекът прие да монтира всичко срещу напълно разумно заплащане, а не срещу онези космически суми, които Любомир Соколов обичаше да обяснява с „тежестта на мъжката работа“.
Уикендът на вилата мина не просто ползотворно, а с особено, почти цинично удоволствие от моя страна.
В събота бай Антон Огнянов докара всичко по списъка, постави новата помпа, преработи пластмасовите връзки, смени фитингите и пусна системата.
Старият агрегат, който уж бил окончателно заминал и не подлежал на ремонт, той разглоби пред очите ми. Оказа се, че причината за повредата е смешна — просто се беше откачил контакт. Майсторът го прибра за части и ми отброи сто лева.
В неделя към пет следобед дворът ухаеше на прясно окосена трева.
Новата помпа теглеше вода с бодростта на млад състезател, а аз седях на верандата и подреждах пред себе си касови бележки, гаранционни карти и товарителници.
Пъзелът беше нареден безупречно. Оставаше само да дочакам публиката.
Портата изскърца точно в шест. По алеята се зададоха двама души.
Отпред крачеше свекърва ми — с вид на строга проверяваща комисия, изпратена в зона след бедствие. След нея се влачеше Любомир Соколов, нагласил си изражение на уморен титан, който носи на плещите си цялото човешко страдание.
Очевидно и двамата очакваха да заварят разруха, пресъхнали лехи и мен — разплакана, обезумяла и размахваща гаечен ключ.
— Е, какво, Ивче? — поде Живка Любомирова още преди да е стигнала до стъпалата на верандата. Гласът ѝ капеше със захаросана отрова.