— Отказах майстора и доставката на тръбите. Ще изкараш уикенда без вода и най-после ще разбереш кой е мъжът в тази къща.
Любомир Соколов ми го подхвърли зад гърба с гласа на строг господар, който току-що е лишил крепостните си от достъп до кладенец.
— Аз заминавам при майка ми за почивните дни. Да си отдъхна малко от безкрайните ти молби. Опитай поне веднъж сама да оправиш мъжка работа. Нека животът те научи да цениш човека, който носи този дом на гърба си.
Стоеше в антрето с приготвена пътна чанта и така беше изпъчил гърди, сякаш под якето му се криеше медал за спасяването на цялата вселена.
От години Любомир Соколов представяше всяка сменена крушка като подвиг с национално значение, а касовата бележка от строителния магазин — почти като документ за орден.
Сега явно очакваше да размахам отчаяно ръце, да се хвърля в краката му и да го моля да не ме оставя сама срещу счупения водопровод на вилата.
Аз само преместих поглед от лъснатите му обувки към клетката в ъгъла на стаята.
Там, кацнал на пръчката си, Радослав Каменар си чистеше перата — едър жако, моят личен пернат прокурор, който помнеше чуждите глупости по-добре от архив.
Папагалът изгледа Любомир Соколов с кръглото си жълто око и изграчи многозначително.
— Лек път, Любо — казах спокойно. — Смяната на заниманието е най-добрата почивка.
Мъжката незаменимост е стока с много кратък срок на годност: достатъчно е веднъж да минеш без нея и пред очите ти тя се превръща в обикновена некадърност.
Само че Любомир Соколов още не беше стигнал до това прозрение. Той изсумтя шумно, тресна входната врата така, че от тавана се посипа вар, и отпраши към залеза — право при майка си, Живка Любомирова.
Щом стъпките му заглъхнаха по стълбите, включих компютъра.
Поръчката за ремонта беше направена на неговия телефонен номер, но плащането трябваше да мине от общата ни карта.
В историята на търсенето на компютъра, който съпругът ми в драматичния си порив да напусне дома беше забравил да изключи, стоеше анулирана товарителница за нова помпа, тръби и фитинги.
До нея обаче беше отворен и прозорец с кореспонденция.
Забих поглед в екрана и леката ми усмивка за секунди се смени с ледена ярост.
В чата с неговия приятел доставчик висеше кратко съобщение от мъжа ми, чието начало беше напълно достатъчно, за да разбера замисъла му: „Нека Ива Живкова поседи два дни без вода, после…“