— Нямаш ни коте, ни дете, за какво са ти тези палати?
Направих три крачки напред и застанах съвсем до масата. Всички роднини сякаш се вкамениха. Дори петгодишният Васко спря да боде с пръст екрана на таблета и вдигна очи към мен.
— Не съм давала съгласие Камелия да живее тук — произнесох, без да откъсвам поглед от Светлана Яворова. — И на Мартин не съм разрешавала да раздава моите ключове. Това жилище е мое. Купено е с моите пари и е записано на мое име още преди изобщо да разбера, че вашето семейство съществува.
— Ти какъв тон си позволяваш? — Светлана Яворова шумно си пое въздух, а лицето ѝ започна бързо да почервенява. — Ние с добро към теб, от сърце! Аз Камелия спасявам, сърцето ми се къса за нея, не мога да мигна нощем, като знам, че внукът ми живее в онази съборетина под наем, с пияници зад стената! Коравосърдечна си, Десислава. Само за кашоните си мислиш и за жалките си обороти! Мартин ни разреши. Той мъж ли е в това семейство, или не е? Има право да каже дума!
— В този апартамент той няма никаква дума — отвърнах и се обърнах към зълва си. — Камелия, стани, моля те.
Камелия трепна и хвърли уплашен поглед към майка си.
— Стани и ми дай връзката ключове, която Мартин ти е дал — повторих аз и протегнах ръка.
— Мамо… — едва промълви тя, притискайки се към облегалката на стола.
— Да не си посмяла! — кресна Светлана и застана между мен и дъщеря си. — Нищо няма да ти връща! Мартине, кажи ѝ нещо най-сетне! Какво седиш като паметник, докато гонят майка ти и сестра ти от дома?
Мартин Балкански най-после вдигна глава. Лицето му беше посивяло, жалко, устните му потреперваха.
— Деси… хайде, моля те, да говорим после, у дома — каза тихо, почти хленчейки. — Защо трябва пред всички… Мама просто искаше да помогне на Камелия. Щеше да поживее временно, докато Васко тръгне на градина, после щяха да се изнесат. Не го прави така…
Не го изслушах. Заобиколих Светлана Яворова, протегнах ръка и сама издърпах тежката връзка ключове, която Камелия държеше в полуотворения джоб на жилетката си. Металът издрънча сухо. Бяха същите три дубликата, направени по отпечатък в ключарското ателие на булевард „Васил Левски“.
— Край — казах и прибрах връзката в чантата си. — Празникът приключи. Чичо Антоне, помогнете на Светлана Яворова да събере кутиите от масата. Камелия, взимай детето и си прибирай багажа. След половин час тук да няма никого.
— Ти… ние… как… — Светлана се задави от възмущение. Самоуверената ѝ маска на човек, свикнал да разпорежда чужди съдби, изведнъж се спихна като пробит балон. В стаята се разля плътна, тежка тишина. Тя ме гледаше с ококорени очи и за първи път, откакто я познавах, в тях имаше истинско, неподправено изумление. Не успя да намери нито една дума.
Обърнах се и тръгнах към изхода. На самата врата спрях и добавих, без да се обръщам:
— Мартине, ключовете от квартирата, в която живеем, остави на шкафчето. Твоите вещи ще събера и ще ги изнеса в коридора още тази вечер. Повече няма да деля дом с човек, който краде ключовете ми, за да угоди на майка си.
Излязох на стълбищната площадка и затворих плътно вратата след себе си. Стъпките ми по бетонните стъпала отекваха ясно, отсечено и сухо.
СОБСТВЕНА СВЕТЛИНА
Ключарят от аварийната служба пристигна бързо — около четиридесет минути след обаждането ми. Без много приказки разстла инструментите си на пода в антрето, извади нов, лъскав патрон за бравата, още в заводската полиетиленова опаковка, и се захвана за работа. Стърженето на метал в метал звучеше странно успокояващо.
Роднините си бяха тръгнали преди петнайсетина минути. Слязоха по стълбите мълчаливо, един след друг. Чичо Антон носеше сгънатата покривка, Светлана Яворова държеше за ръка смълчания Васко, а Мартин вървеше последен с чантата на Камелия в ръка. Нито веднъж не ме погледна.
Аз седях на перваза в малката стая. В празния апартамент миришеше на сапунена свежест от фирмата за почистване и съвсем леко — на прегоряло от печеното пиле, което свекърва ми беше оставила в пластмасова кутия на кухненския прозорец.
— Готово, госпожо — каза майсторът, изправяйки се от колене и избърсвайки ръце в парцал. — Ето пет нови ключа. Старите може направо да ги изхвърлите, вече няма да отключат нищо. Сметката е петдесет и шест лева.
Платих му през мобилното банкиране, като преведох сумата по телефонен номер. Той прибра инструментите си, сбогува се учтиво и излезе, затваряйки внимателно тежката входна врата.
Останах сама.
Влязох в кухнята, взех кутията с пилето и я пуснах в кофата под мивката. След нея там замина и започнатата бутилка с билкова настойка, забравена от чичо Антон. После оправих кърпата, метната върху тръбата на парното.
Отворих чантата си, извадих документите от скрития джоб и измъкнах малкия сребрист ключодържател със сива глинена птица — същия, който бях свалила от връзката на мъжа си. Птичката не беше съвършена. Едното ѝ крило стоеше леко неравно, а по повърхността ѝ личеше фина мрежа от пукнатини след изпичането.
Поставих я върху празния перваз в голямата стая. На сивата пластмаса дребната фигурка изглеждаше малка и самотна. Но точно там ѝ беше мястото. Там беше и моето.
Приближих се до прозореца. Навън дворът тънеше в мрак; единствено слабата лампа пред входа хвърляше блед кръг светлина и изваждаше от тъмното ъгъла на стар метален гараж. Утре трябваше да отида до склада, да приема новата партида дървени заготовки за декупаж и да одобря щатното разписание за третия обект на улица „Граф Игнатиев“.
Работа имаше много.