— …днес, ако може още тази вечер? Да, наистина е спешно. Ще доплатя за извънредното посещение. Колко излиза? Шейсет лева? Добре, очаквам екипа ви към пет.
Когато спрях пред входа на сградата на улица „Георги Раковски“, белият служебен бус на почистващата фирма вече беше паркиран отпред. Две момичета със сини работни гащеризони сваляха кофи, препарати и огромни прахосмукачки от багажното отделение. Качих се до четвъртия етаж, извадих своя ключ и отключих.
Вътре още се усещаше мирис на прясна боя, лепило и нови материали. В голямата стая, точно върху току-що измития балатум, бяха струпани три грамадни кашона с емблемата на мебелния магазин. Диванът обаче вече беше сглобен. Явно хамалите го бяха докарали по-рано и някой им беше дал ключове. Евтин сив диван с груба релефна дамаска заемаше почти цялата стена до прозореца.
— Откъде да започнем, госпожо? — попита по-възрастната от жените, докато внасяше моп в антрето.
— Първо кухнята, ако обичате — казах аз и минах към малката стая. — И коридора минете по-старателно. Не е мръсно, просто навсякъде има строителен прах.
Седнах на перваза. Прозорците гледаха към вътрешния двор. На детската площадка млада майка побутваше празна люлка, сякаш детето ѝ току-що беше изтичало нанякъде. Слънцето бавно се плъзгаше зад покрива на съседния девететажен блок. Телефонът, оставен върху коленете ми, изведнъж завибрира.
Беше свекърва ми.
— Деси, здравей пак, миличка! — гласът на Светлана Яворова се лееше мазно и сладникаво. — Утре към четири ти и Мартин свободни ли сте? Решихме да направим една семейна вечеря. Има хубав повод, направо празничен! Камелия пече сладкиш с касис, чичо Антон обеща да мине. Елате, да го отбележим като хората.
— Къде ще бъде вечерята, Светлана Яворова? В ресторант ли? — попитах, докато наблюдавах как една от жените от почистващата фирма внимателно забърсваше перваза под новия сив диван.
— Какъв ресторант, защо да хвърляме пари на вятъра! — засмя се тя кратко, с онзи особен победоносен смях. — Ще видиш на място. Ще ти пратя адреса със съобщение, Мартин знае пътя. Само гледай да дойдеш, без твоите вечни оправдания с магазините. Чакаме ви!
Затвори, без да дочака отговор. След по-малко от минута телефонът изписука. Съобщението гласеше: „Улица „Георги Раковски“ 14, ап. 48. Не закъснявайте!“
Прибрах телефона в джоба на палтото си. После извадих втория комплект ключове, който сутринта бях взела от якето на Мартин Балкански. На дебелата метална халка се поклащаше онзи сребрист ключодържател с глинена птица, която някога бях направила сама. Птичката беше сива, с едно размазано крило — тогава бях бързала и не бях оставила глината да изсъхне добре преди изпичането.
Сега този ключодържател ми изглеждаше като знак. Като печат от чуждо, нахално присъствие, което се беше промъкнало в живота ми, без да пита. Откачих го от халката и го пъхнах дълбоко в чантата си, при документите.
ТОЧКА НА НЕВРЪЩАНЕТО
В събота, точно в четири следобед, пред апартамент четирийсет и осем на улица „Георги Раковски“ вече се чуваше оживена глъчка. Изкачих стълбите пеша, без да използвам асансьора, и през цялото време се стараех да дишам спокойно. През леко открехнатата метална врата се носеше миризма на печено пиле, а над всичко се извисяваше гръмкият смях на чичо Антон Александров.
Бутнах вратата и влязох.
В антрето, върху новата ми изтривалка, се беше образувала купчина чужди обувки: разкривените официални обувки на Светлана Яворова, евтините маратонки на Камелия Любомирова, тежките боти на чичо Антон. В голямата стая около кухненска маса, която бяха довлекли отнякъде — най-вероятно от вилата, с колата на Антон — седеше почти цялата рода. На моя нов сив диван се беше разположил петгодишният Васко. Беше се отпуснал като у дома си, държеше таблет и оставяше лепкави следи от бонбони по дамаската.
Светлана Яворова стоеше насред стаята, облечена в най-празничната си рокля с лъскави нишки. Мартин Балкански седеше малко встрани, на табуретка, и наливаше в малки чашки от същата домашна настойка. Щом ме видяха, смехът за миг секна. Но свекърва ми веднага плесна с ръце и тръгна към мен, сякаш появата ми беше част от предварително подготвен спектакъл.
— Ето я и Десислава! Нашата делова жена най-после дойде! — обяви тя високо, обръщайки се към останалите. — Сядай, Деси, сядай на масата. Не стой на вратата. Ние тук малко по малко се настаняваме. Видя ли колко добре пасна диванчето? Все едно винаги си е било тук!
Не помръднах. Останах до касата на вратата, без дори да сваля палтото си.
— Какво става тук, Светлана Яворова? — попитах.
Гласът ми прозвуча странно дори за мен самата — тих, равен, без треперене, без нито една истерична нотка.
Свекърва ми за миг застина. После веднага си сложи изражението на добра, опитна жена, която знае живота по-добре от всички останали. Пристъпи към Камелия, седнала със сведена глава и притиснала чантата си към гърдите.
— Деси, какво ти става, защо се държиш като чужд човек? — усмихна се Светлана снизходително, гледайки ме така, сякаш бях неразумно дете. — Всичко е ясно. Камелия най-сетне се махна с детето от онази влажна квартира, където живееше с други хора. Вчера пренесохме багажа. Мартин помогна да сглобят гардероба. Апартаментът ти така или иначе стои празен, ремонтът е хубав, Васил Асенов се е постарал както трябва. Няма да го дадем на непознати за жълти стотинки, нали? Своите трябва да помагат на своите. Затова направихме на Камелия едно малко новодомско. Само семейно, нищо особено.
Мъжът ми побърза да извърне глава и изведнъж прояви изключителен интерес към шарките на покривката. Чичо Антон се закашля в юмрука си и впери поглед през прозореца.
— Мартин — казах аз. — Погледни ме.
Той не се обърна. Само раменете му леко подскочиха.
— Деси, стига си правила сцени пред хората — намръщи се свекърва ми и в гласа ѝ веднага се появи познатият командирски тон на човек, свикнал всички да му се подчиняват. — Можеше просто да замълчиш и да седнеш на масата. Ние всичко решихме човешки. Камелия ще ти плаща разходите за вход, ток, вода — честно, до стотинка! Всички имаме онлайн банкиране, ще ти превежда парите на седмо число. Жената остана сама с дете, в чужд ъгъл, в някаква наета дупка, а ти имаш три магазина и пак ще си изкараш парите; трябва да се помогне на човек в нужда.