Тези обекти не са ти за украса — носят ти стабилни приходи. Даже лизинга за хюндая го приключи половин година предсрочно. Нали трябва да се постъпва човешки.
— Човешки ли? И как точно го разбираш това, Мартине? — обърнах се към него. — На Камелия всеки сезон купувам дрехи за Васил. За рождения ѝ ден ѝ дадох сто лева. Какво още се очаква от мен?
— Никой не казва, че си длъжна — измърмори той и заби поглед в телефона си. — Просто при едни има в излишък, а при други — няма нищо. Хайде, остави. С теб по тази тема няма смисъл да се говори. Веднага скачаш като ужилена.
Същата вечер ми звънна свекърва ми. Бях се свила на дивана с лаптопа в скута и се опитвах да изравня касовите бележки от онлайн платформата за поредната доставка полимерна глина. На екраана ми липсваха двеста и четиридесет лева, а главата ме цепеше.
— Десиславче, миличка, здравей — гласът на Светлана Яворова се разля в слушалката мазно и сладникаво. — Как си, дете? Да не се преуморяваш пак по твоите магазинчета? Трябва да се пазиш, една си ни.
— Здравейте, Светлана Яворова. Добре съм. Да не е станало нещо?
— О, не, какво да е станало, пази Боже! Просто направих едни банички със зеле, Мартин каза, че ги обичаш. И си рекох да попитам… утре случайно да минавате към апартамента на „Георги Раковски“? Онзи майстор, Васил Асенов, нали вече приключи ремонта? Сигурно е станало чистичко, просторно…
— Приключи — отвърнах и усетих как някъде дълбоко в мен се опъва тънка, невидима струна. — Но утре няма да ходим. Мислех другата седмица да извикам фирма за почистване, а после ще пусна жилището под наем. Трябват ми пари. Искам да разширя асортимента, а вече съм си харесала помещение за склад.
От другата страна настъпи дълго, тежко мълчание. Чуваше се само как свекърва ми поема въздух шумно, а някъде зад нея дръннаха съдове.
— Под наем значи — сладостта изчезна от гласа ѝ за миг и той стана равен, сух, като парче картон. — Ще пуснеш чужди хора вътре. Пак мръсотия, ще го опушат, ще ти съсипят новите тапети. За какво ти е това? За някакви стотинки?
— Седемстотин лева на месец не са стотинки, Светлана Яворова. Това е чист приход и ще влезе директно в бизнеса.
— Така ли било — изкашля се тя кратко и злобно. — Нашата голяма предприемачка. Добре тогава, почивай си. Баничките ще си ги изям сама, щом нямате време за майчински дарове.
И затвори.
Погледнах към Мартин. Беше се изтегнал на леглото в стаята и се преструваше, че е напълно погълнат от някакво видео в социалните мрежи. Екранът на телефона му светеше в тъмното като ярък правоъгълник и се отразяваше в стъклото на гардероба. Искаше ми се да отида при него и да го попитам защо майка му реагира така, сякаш плановете ми за моя собствен имот са лично оскърбление за нея. Но нямах сили за поредния лепкав, безкраен спор. Затворих лаптопа, легнах и се завих презглава с грубото одеяло.
СЛЕДА ВЪРХУ ХАРТИЯТА
В сряда сутринта Мартин излезе за работа по-рано от обикновено и забрави на шкафчето в антрето работното си яке — тежкото, с многото джобове, което обличаше, когато ходеше по складовете. Навън внезапно се беше стоплило и той вместо него беше наметнал тънка ветровка.
Преди да тръгна към магазина, реших да преместя ключовете му за гаража в чантата, за да не стоят на видно място. Бръкнах в страничния джоб на якето и пръстите ми опряха в парче плътна хартия. Извадих го, убедена, че е някаква стара касова бележка от бензиностанция.
Не беше.
Беше поръчка-квитанция от ателие за ключове „Ключ Сервиз“ на булевард „Цар Борис III“. Датата беше от миналия четвъртък. В полето „Услуга“ ясно пишеше: „Изработка на дубликати на ключове с повишена сложност по отпечатък — 3 броя“. Сумата — осемдесет и четири лева. А най-долу стоеше подписът на клиента — късата, широка драсканица на Мартин.
Заедно с квитанцията от джоба се изплъзна и тясна касова бележка от голям мебелен магазин. Доставката беше насрочена за тази събота, тоест за утре. Адресът беше отпечатан с черни, ясни букви: „ул. „Георги Раковски“ 14, апартамент 48“. Получател: „Светлана Яворова“. В списъка с покупките бяха отбелязани сив триместен разтегателен диван, скрин „Малм“ и детско бюро, купено с отстъпка по карта за лоялни клиенти.
Стоях сама в празното антре и стисках тези две листчета. Отвън се чуваше как сутрешен автобус ръмжи по улицата, някой на двора тръшна силно врата на кола, а пред очите ми всичко започна да се размазва. Осемдесет и четири лева за ключове. Мебели за апартамента на „Раковски“. Съпругът ми беше направил дубликати от ключовете на моето жилище, беше ги дал на майка си и двамата зад гърба ми вече обзавеждаха имота ми.
Ръцете ми не трепереха. Вместо това вътре в мен се отвори странна, ледена празнина — като в магазин след затваряне, когато изгаснат големите луминесцентни лампи и остане само дежурното осветление. Сгънах внимателно бележките и ги прибрах в джоба на дамската си чанта, точно до личната карта и нотариалния акт за апартамента, който носех в тайното отделение, откакто бях започнала да подготвям документите за отдаване под наем.
Не се обадих на Мартин в работата. Не му написах гневно съобщение в чата. Просто отидох до магазина на „Граф Игнатиев“, отключих, проверих как продавачката Анна Валентинова е подредила новата доставка вълна за плъстене и седнах зад бюрото си.
Около два следобед телефонът ми изписука. В семейния чат имаше съобщение от Мартин:
„Деси, утре след работа ще се забавя с момчетата при гаражите. На Атанас Емилов му се е скапала колата, трябва да му помогнем да разглобим двигателя. Ще се прибера късно, да не ме мислиш.“
Загледах се в екрана. После написах:
„Добре. Успех с ремонта.“
След това намерих номера на фирмата за почистване, с която бях уговорила посещение за следващата седмица, и натиснах зеления бутон.
— Здравейте. Обажда се Десислава Мартинова. Възможно ли е да преместим почистването на апартамента на „Георги Раковски“ за днес, по възможност още за тази вечер?