„Дай ги тук“ — Мартин издърпа ключовете, лицето му за секунди се покри с червени петна

Тъжно и подозрително, нечестността разяжда сигурността ми.
Истории

— Деси, миличка, защо почти не си докоснала храната? — Светлана Яворова се приведе през масата и приглади блестящата си блуза с лъскави нишки. — Вземи си от топлото. Мъжът ти обича домашно, не може все да кара на суха храна от твоите кутии.

— Благодаря, Светлана Яворова, нахраних се — опитах се да се усмихна, но устните ми бяха пресъхнали и усмивката излезе насила. — Обядвах на работа.

Мартин Балкански, който седеше до мен, посегна към каната, като старателно избягваше погледа ми. Цялата вечер се държеше неестествено — смееше се прекалено шумно на шегите на чичо си Антон Александров, през няколко минути поглеждаше телефона си и нервно търкаше длани. Когато свекърва ми стана да прибере празните чинии, Мартин подскочи, тръгна след нея към кухнята, а на връщане закачи непохватно края на покривката.

От джоба му се изтърколи тежък метален предмет и звънна в крака на стола.

Наведох се по-бързо от него. До обувката ми лежеше връзка ключове на дебел халка. На нея висеше малък сребрист ключодържател със сива глинена птичка. Бях я изработила сама преди три години, когато отваряхме първото ателие за майсторски класове. Това бяха ключовете за празния ми двустаен апартамент на ул. „Граф Игнатиев“. Комплектът, който преди месец дадох на Мартин, за да наглежда как майсторът сменя тапетите в коридора.

— Дай ги тук — Мартин издърпа ключовете изпод пръстите ми, а лицето му за секунди се покри с червени петна. — Нещо се разсеях. Джобовете ми са скъсани.

— Защо си ги донесъл тук? — попитах тихо и избърсах пръстите си със салфетка. — Утре е работен ден. Смяташе ли да минеш оттам след работа?

— Ами да — набързо натъпка връзката дълбоко в джоба на панталона си и започна да върти глава, сякаш търсеше майка си с очи. — Трябва да се провери един контакт. Мама ме помоли да взема инструмент от чичо Антон. Накратко, забрави.

Светлана Яворова се върна с огромна купена торта от супермаркета. Кремовите рози по нея вече леко се бяха разтекли от топлината в стаята. Тя сияеше така, сякаш току-що беше спечелила двайсет хиляди лева от лотарията. Камелия Любомирова, трийсетгодишната ѝ дъщеря, която седеше срещу мен, внезапно прегърна майка си през раменете и заяви високо, така че всички да чуят:

— Мамо, ти си най-добрата. Ако не беше ти, с Васко още щяхме да киснем във онази влага при чужди хора. Сега всичко ще се промени.

Роднините зашумяха, чичо Антон вдигна чашката си, а аз гледах Мартин. Той упорито изучаваше шарката на тапетите зад главата ми. В мен се надигна неприятно, лепкаво предчувствие — като студено течение от мазе.

— Хайде, за новия живот! — извика Светлана Яворова и ме погледна победоносно. — Нека всеки си има свое кътче — честно, семейно, без обиди!

Не казах нищо. Само върнах недокоснатата чаша чай обратно върху чинийката.

Правилата на чуждата игра

Три дни по-късно се прибрах от склада късно, към десет вечерта. В антрето на наетия ни апартамент миришеше на чужда манджа. На рафта за обувки стояха късите гумени ботуши на свекърва ми, налепени със суха пръст от вилата. Самата Светлана Яворова вече я нямаше, но върху кухненската маса се издигаше строена пирамида от трилитрови буркани с кисели краставички. По стъклата бяха залепени грижливо изрязани етикети от стари вестници.

Мартин седеше пред компютъра и лениво щракаше с мишката.

— Майка ти ли е идвала? — попитах, докато свалях палтото си. Всяко движение отекваше с тъпа болка в кръста. — Защо пак без да се обади? Нали те помолих, сега съм в отчетен период за данъчните, прибирам се като пребита.

— О, стига, Деси — Мартин дори не се обърна. — Жената от добро сърце е мъкнала краставици през целия град с автобус. Поне малко да я беше пожалила. Влезе за пет минути, остави ключовете и си тръгна.

— Какви ключове? — замръзнах насред коридора.

— Е, онези за апартамента на „Граф Игнатиев“. Дет’ ги бях оставил у нея, когато взимах инструмента. Забрави ли?

Влязох в кухнята и отворих хладилника. Вътре имаше остатъци от вчерашна пица и започнат пакет мляко. На душата ми стана тежко и мътно. Спомних си как преди две седмици забелязах, че в голямата стая на „Граф Игнатиев“ някой е разместил кофите с боя. Тогава реших, че майсторът Васил Асенов е подреждал, преди да си тръгне. Премълчах. Беше ми по-лесно да не обръщам внимание, да не се впускам в безкрайни въпроси към мъжа си, защото на карта стоеше откриването на третото ателие. Всички свободни мисли отиваха за договори за наем и поръчки на стелажи. „Няма нищо — казах си тогава. — Мартин наглежда ремонта, кой знае защо е местил нещата.“ Това беше моя грешка. Тежка, глупава грешка на уморен човек, за когото е по-лесно да си затвори очите, отколкото да започне скандал.

В събота тръгнахме към хипермаркета за покупки. Мартин караше колата, мръщеше се и непрекъснато се престрояваше от лента в лента, без да пуска мигач.

— Чуй ме, Деси — започна той, когато заседнахме в плътно задръстване при изхода от моста. — Камелия вчера пак е плакала. Хазяинът на стаята, която наема, вдига цената от двеста и осемдесет на триста и шейсет лева. А издръжката от бившия ѝ е направо смешна — само сто и четирийсет лева. Плюс това в детската градина на Васко постоянно искат пари — ту за пердета, ту за работни тетрадки.

— И какво смята да прави? — попитах, втренчена в сивата купчина мръсен сняг край пътя. — Да потърси друга стая. Или да си намери допълнителна работа. Нали е на половин щат в библиотеката, има предостатъчно време.

— Каква допълнителна работа, тя е с малко дете! — Мартин раздразнено завъртя волана. — Ти съдиш по себе си. Ти си ни бизнес дама, пробивна, с остри зъби. А Камелия е друга — чувствителна е, крехка. Мама заради нея не спи по цели нощи, кръвното ѝ всеки ден скача почти до двеста. Ние сме семейство, Деси. На теб работата ти върви, вече имаш три обекта.

Животопис