Колко трудно е да подготвяш сватба, когато най-близките ти хора вместо подкрепа ти подлагат крак — точно за това намекваше Йоана в публикациите си. На Елена започнаха да ѝ изпращат снимки на екрана с тези статуси. Всеки следващ беше по-язвителен от предишния. Имена не се споменаваха, но всички общи познати отлично разбираха към кого са насочени думите.
Истинският кошмар започна седмица по-късно. Нели Димитрова се появи пред жилището на Елена заедно с Иван и още двама непознати мъже. Тя настояваше вратата да бъде отворена незабавно и да се „върне на сина ѝ законният му дом“. Елена не влезе в спор. Не се опита да обяснява, не повиши тон. Просто се обади в полицията.
Патрулът дойде след около двайсет минути. Служителят беше мъж на възраст, с уморено лице, но с внимателен и хладен поглед. Изслуша всички, без да прекъсва, после помоли присъстващите да се успокоят. Нели Димитрова веднага се опита да го трогне с разказа как неблагодарната снаха изхвърлила собствения си съпруг на улицата. Иван стоеше до нея и мълчаливо кимаше. Двамата мъже, които се представиха като роднини, шумно подкрепяха всяка нейна дума.
Елена спокойно помоли полицая да влезе вътре, за да разговарят без викове от стълбището. Показа му договора за ипотечния кредит, в който и двамата съпрузи фигурираха като съдлъжници. След това извади банковите извлечения, от които ясно се виждаше, че месечните вноски са били превеждани от нейната карта. Накрая пусна записа от онзи разговор — същия, в който Йоана я наричаше безплодна кокошка, а Нели Димитрова настояваше за пари за сватбата.
Докато слушаше, лицето на полицая потъмня. Когато записът приключи, той излезе обратно на площадката, където роднините все още не бяха спрели да негодуват, и произнесе високо:
— Официално ви предупреждавам. Ако продължите да оказвате натиск върху тази жена, действията ви могат да бъдат разгледани като изнудване. Това вече не е семеен спор, а въпрос по Наказателния кодекс. Последствията са съвсем реални. Затова ви съветвам да се разотидете и да решавате имуществените си претенции по законен ред — чрез съда.
Нели Димитрова отвори уста да възрази, но служителят рязко вдигна ръка.
— Казах достатъчно — отсече той. — Разотиваме се. Веднага.
Роднините си тръгнаха с мрачни лица, хвърляйки към Елена погледи, пълни с ненавист. Иван остана последен. Преди да слезе по стълбите, очите му за миг срещнаха нейните. В тях вече нямаше увереност. Имаше объркване, почти страх. Сякаш до последния момент не беше вярвал, че всичко може да стигне дотук.
После дойде денят на развода. Елена се яви в съда с тъмносин, строг костюм и прибрана коса. Иван пристигна с майка си, която през цялото време въздишаше демонстративно и клатеше глава така, сякаш присъстваше на нечие погребение. Никой не зададе въпрос за помирение — беше ясно, че връщане назад няма. Процедурата премина бързо. Документите бяха оформени, имуществото — разпределено според брачния договор. Съдът потвърди правото на Елена да запази жилището, тъй като тя поемаше сама оставащите плащания по ипотеката. На Иван остана автомобилът.
Тримата излязоха от сградата почти едновременно. Нели Димитрова веднага започна да говори нещо на сина си, но Елена дори не се обърна. Не искаше да чува нито обвинения, нито оправдания. Качи се в първия автобус и се прибра вкъщи с чувство, което трудно можеше да назове. Вътре в нея имаше празнота, но заедно с нея — и огромно, почти физическо облекчение.
Мина месец. Елена се хвърли в работата, за да не оставя мислите си да се връщат постоянно към случилото се. Постепенно отново започна да се усмихва. Срещаше се с приятелки, излизаше вечер, а една сряда най-накрая се записа на плуване — нещо, за което мечтаеше отдавна, но все отлагаше. На хладилника вече не стоеше снимката с лазурната вода, която някога беше символ на несбъдната почивка. На нейно място залепи кадър от последното си гостуване при родителите.
Една събота Елена влезе в супермаркета да купи продукти за седмицата. Спря пред щанда с млечни изделия и се зачете в етикетите на няколко кофички кисело мляко, когато до слуха ѝ достигна познат глас. Обърна се и видя Йоана. Бившата ѝ зълва стоеше до касата с кошница, пълна с евтини полуфабрикати. Изглеждаше изморена, отслабнала и някак посърнала. От онова самоуверено момиче, което говореше за бляскава сватба и разкошен празник, не беше останало почти нищо.
Йоана също я забеляза. За секунда застина, после стисна устни и тръгна право към нея. Елена вътрешно се подготви за поредната сцена.
— Е, доволна ли си? — попита Йоана, спирайки на две крачки от нея. Гласът ѝ беше пресипнал и глух. — Разсипа ми живота. Надявам се сега да ти е добре.
Елена я погледна спокойно. Не изпита нито злоба, нито злорадство. Само тиха тъга — онази, която човек усеща, когато види чужда беда, създадена от самия потърпевш.
— Аз не съм разсипала живота ти, Йоана — каза тя равномерно. — Ти сама го направи, когато реши, че всички около теб са длъжни да плащат за желанията ти.
— Ти нищо не разбираш — подсмръкна Йоана. — Годеникът ми си тръгна. Когато разбра колко пари мама е искала от твоето семейство, каза, че не желае да се обвързва с такива хора. Каза, че такава жена не му трябва. Сватбата пропадна. А кредитът сега тежи на Иван. Мама и татко се изпокараха ужасно. Татко замина при брат си на село и каза, че повече няма да живее в този цирк.
Елена слушаше без да я прекъсва. В съзнанието ѝ изплуваха думите на юриста: заем, изтеглен без съгласието на съпруга за лични нужди, се признава за лично задължение. Значи Иван щеше сам да връща онези десет хиляди лева. Заедно с лихвите. В продължение на пет години. А от Елена банката нямаше право да поиска нито стотинка.
— Съжалявам, че се е стигнало дотук — каза тя искрено. — Но не можех да постъпя по друг начин. Не съм длъжна да плащам за чужди капризи.
Йоана понечи да отвърне, но Елена вече беше оставила киселото мляко в количката и се обърна към изхода. Зад гърба ѝ се чу още някакъв вик, но думите се сляха с шума на касите и разговорите на хората.
Три дни по-късно Елена стоеше на летището с малък куфар до себе си. До нея, сияеща от нетърпение, беше Алекса — най-добрата ѝ приятелка още от студентските години. На таблото светеше информацията за полета и крайната дестинация. Бял пясък. Прозрачна синя вода. Десет дни тишина, слънце и покой — точно толкова заслужени, колкото дълго отлагани.
— Как си? — попита Алекса и внимателно се вгледа в лицето ѝ. — Не съжаляваш, нали?
Елена поклати глава. В този миг си спомни всичко: нощните дежурства, безкрайните скандали, предателството на Иван, съдебните заседания, вечерите в опустялото жилище. И разбра, че не съжалява. Нито за едно решение. Цялата тази болка приличаше на тежка операция — необходима, за да бъде отстранено болното място и да получи човек шанс да оздравее.
— Нито за секунда — отвърна тя и се усмихна.
В джоба на якето ѝ лежеше телефонът, оставен без звук. На екрана светеше непрочетено съобщение от Иван: „Може ли да поговорим? Разбрах всичко.“ Елена го прочете, задържа поглед върху думите няколко секунди и го изтри, без да отговаря. После хвана Алекса под ръка и двете тръгнаха към гишето за регистрация.
Самолетът излетя точно навреме. Под крилото се плъзгаха облаци, пухкави като разбита сметана, а някъде далеч долу оставаха дълговете, кредитите, обидите и чуждите сватби, за които Елена вече никога нямаше да позволи да плаща.