Аз не съм сред тях.
— Защото си стисната! — изписка Йоана, сякаш думите я задавяха. — Цял живот броиш чуждите пари! Нали имате спестявания? Мама каза, че сте се канели да ходите на Малдивите! Толкова ли ти е жал да се откажеш от почивката си заради щастието на близък човек?
— Близък? — повтори Елена, а в гласа ѝ се появи студена твърдост. — Откакто се познаваме, нито веднъж не си ме попитала как съм. Обаждаш се само когато ти трябват пари назаем до заплата. Хора, които наистина са близки, не се държат така.
Йоана излетя от апартамента и тресна вратата така силно, че стъклата в прозорците потрепериха. Не беше минал и половин час, когато телефонът звънна. Беше Нели Димитрова.
— Докара момичето до сълзи — заяви тя с леден тон. — Сега лежи в истерия. Вдигнало ѝ се е кръвното. Това ли искаше?
Елена не отговори. Разбираше отлично, че каквото и да каже, после ще бъде обърнато срещу нея.
— Утре вечер ви чакам — продължи свекърва ѝ. — Ще седнем и ще решим въпроса като нормални хора. Надявам се дотогава да ти мине инатът и да вземеш правилното решение.
Елена прекъсна разговора и погледна към мъжа си. Иван седеше в ъгъла на стаята пред лаптопа и се преструваше, че е потънал в работа. Тя обаче знаеше, че най-тежкият разговор тепърва предстои.
По-късно, когато си легнаха, Иван дълго се въртя в леглото. Накрая се надигна, седна на матрака и щракна нощната лампа.
— Ели, трябва да поговорим сериозно — започна той несигурно.
— Слушам те — отвърна тя и също се изправи, подпирайки възглавницата зад гърба си.
— Виж… мама е права в едно. Йоана наистина мечтае за тази сватба от години. И момчето е добро, семейството му е прилично. Ако сега не помогнем, ще изглежда грозно. Хората ще говорят. Ще кажат, че брат ѝ е пожалил пари за родната си сестра.
— Иван — Елена положи усилие да звучи спокойно, въпреки че вътре в нея гневът вече кипеше, — ние не сме длъжни да живеем според очакванията на чужди хора. Имаме собствени планове, свои нужди, свои граници. Не сме Ротшилдови, за да хвърляме такива суми наляво и надясно.
Той наведе глава и млъкна. За миг Елена реши, че разговорът е приключил. Вече посягаше да изгаси лампата, когато Иван произнесе думите, които разпиляха всичко на парчета.
— Вече изтеглих кредит.
Елена застина. Въздухът в стаята сякаш се сгъсти и стана тежък, лепкав, почти невъзможен за дишане.
— Какво си направил? — попита тя едва чуто.
— Взех потребителски заем — повтори той, без да вдига очи. — Десет хиляди лева. За пет години. Преведох парите на мама. Тя вече е дала капаро за ресторанта.
Елена усети как кръвта се отдръпва от лицето ѝ. Пръстите ѝ изстинаха. Гледаше мъжа си и не можеше да го познае. Човекът, с когото беше живяла пет години, човекът, на когото беше вярвала безусловно, току-що беше признал предателство.
— Ти си изтеглил заем без моето съгласие? — гласът ѝ стана тих, но в тази тишина имаше нещо страшно. — Похарчил си общите ни пари за сватбата на сестра си? Без дори да ме попиташ?
— Е, не е краят на света — опита се да се оправдае Иван. — Ще го изплатим. Какво толкова са десет хиляди лева? И двамата получаваме нормални заплати, ще се справим.
— Не става дума само за парите — Елена стана от леглото и започна да крачи из стаята. — Става дума за това, че си взел решение вместо двама ни. Поставил си интересите на майка си и сестра си над интересите на нашето семейство. Разрушил си доверието между нас. Просто си зачеркнал с един замах всичко, което сме градили заедно.
— Не драматизирай — намръщи се Иван. — Това е обикновена семейна ситуация. Роднините си помагат. Една моя колежка дори изтегли ипотечен кредит, за да помогне на брат си с жилище, и нищо — живеят си нормално.
— Твоята колежка го е направила доброволно — отсече Елена. — А ти ме постави пред свършен факт. Дори не си сметнал за нужно да се посъветваш с мен.
Тя излезе от спалнята и отиде в кабинета. Там, на бюрото, стоеше старият ѝ лаптоп, който използваше за работа с медицинска документация. Елена отвори банковото приложение и направи няколко снимки на екрана. После влезе в историята на операциите и запази извлечението. Не знаеше дали някога ще ѝ потрябва, но вътрешният ѝ глас я предупреждаваше, че отпред я чака не спор, а истинска война.
На сутринта Елена не закуси. Облече се бързо и излезе към града, като каза на Иван, че има работа. Всъщност отиде при адвокат, чийто телефон ѝ беше дала колежка. Лидия Николова се оказа жена около петдесетте — с проницателен поглед и навик да говори кратко, стегнато и без излишни украшения.
Елена разказа всичко, като се стараеше да не пропусне нито една подробност. Обясни за кредита, за натиска от страна на свекърва си, за истеричната сцена на Йоана. Показа снимките от екрана и банковите извлечения. Адвокатката я изслуша внимателно, записа нещо в бележника си, после се облегна назад и я погледна изпитателно.
— Искате да спасите брака си или да защитите интересите си? — попита тя направо.
— Искам справедливост — отвърна Елена. — И искам да знам доколко законно е това, което е направил съпругът ми.
Лидия Николова кимна и започна да обяснява. Оказа се, че заем, изтеглен от единия съпруг без съгласието на другия, може да бъде оспорван, ако се докаже, че средствата не са използвани за нуждите на семейството. По закон подобно задължение може да се счита за лично и да тежи върху онзи, който го е поел. На практика обаче нещата рядко са толкова прости. Ако вноските вече се плащат от общия бюджет, доказването, че кредитът няма нищо общо със семейните нужди, става много по-трудно. А за банката няма значение кой точно превежда сумите — важното е задължението да се погасява навреме.
— Моят съвет е следният — каза адвокатката. — Съберете колкото може повече доказателства. Записвайте разговори с роднините на съпруга си. Пазете кореспонденция. Фиксирайте ясно факта, че парите са отишли за сватбата на сестра му, а не за вашето домакинство. Ако се стигне до делба на имущество или до развод, тази доказателствена основа може да се окаже решаваща.
Елена излезе от кантората със свито сърце. Не искаше развод. Обичаше Иван. Но вече разбираше, че пътят назад е затворен. В мига, в който той беше превел парите на майка си, без дори да я попита, беше прекрачил граница. А такава граница не се изтрива с едно „извинявай“.
Същата вечер звънецът на апартамента им иззвъня. Елена отвори и видя на прага Нели Димитрова и Йоана. Свекърва ѝ държеше кутия с торта, а зълва ѝ стоеше полускрита зад гърба ѝ с виновно изражение. Представлението беше започнало и Елена го разбра още в първата секунда.
— Дошли сме да се помирим — обяви Нели Димитрова и прекрачи прага, без да чака покана. — Стига си се цупила, Елена. Семейството трябва да бъде заедно.
Иван излезе от стаята и погледна жена си с надежда. Очевидно му се искаше всичко просто да се изглади. Елена мълчаливо пусна гостенките в хола, а самата тя се забави за миг до етажерката с книгите.