Елена стоеше до прозореца и безмълвно гледаше как дъждът лъщи по тъмния асфалт. Три поредни нощи беше прекарала почти без почивка, борейки се за живота на пациент след изключително тежка операция. Беше забравила и съня, и храната — важното беше само сърцето на този петдесетгодишен мъж отново да заработи спокойно, равномерно, сигурно. А когато на четвъртата сутрин той отвори очи, Елена усети онова тихо облекчение, което идва само след изпълнен дълг. Беше направила всичко, което можеше.
Сега искаше единствено покой. Тишина. Светъл пясък. Ритмичен шум на вълни. С Иван бяха събирали пари за тази почивка година и половина, отделяйки всяка свободна стотинка. На хладилника, закрепена с магнит, висеше снимка на прозрачна синя вода, изрязана от списание за пътешествия. Всеки път, когато я погледнеше, Елена неволно се усмихваше. До отпуската оставаха само два месеца.
Свекърва ѝ се обади в събота сутринта. Гласът на Нели Димитрова не оставяше място за възражения — вечерта всички трябвало да се съберат у тях на семейна вечеря. Елена се опита да откаже, оправдавайки се с умората си, но Нели Димитрова я прекъсна рязко:
— Това е семеен въпрос. Не подлежи на обсъждане.
Елена само въздъхна. После извади роклята, която Иван ѝ беше подарил за годишнината от сватбата им. Надяваше се поне тя да ѝ върне малко настроение.
Още щом прекрачи прага на дома на свекърва си, я посрещна мирис на печени баници и сладкиши, но над всичко това сякаш висеше странно, неестествено напрежение. Йоана, по-малката сестра на Иван, се беше настанила на дивана и разсеяно прелистваше списание за сватби. Стоян Георгиев, бащата в семейството, както обикновено мълчеше и гледаше към телевизора. Нели Димитрова се въртеше около масата, подреждаше чинии, местеше прибори, но погледът ѝ беше хладен и изпитателен — точно като на строга директорка, която всеки момент ще извика родителите на провинило се дете.
Когато всички седнаха, Елена реши да разчупи тежката атмосфера. Извади телефона си, отвори снимките и показа изображение на малка къщичка край морето, почти над самата вода.
— С Иван си харесахме едно място за отпуската — каза тя, стараейки се да звучи непринудено. — Представяте ли си, събуждаш се сутрин, а пред теб е морето. Чисто, прозрачно, като стъкло. Рибки плуват почти до краката ти.
Иван кимна и веднага се включи:
— Да, вече сме направили резервация. Ако всичко върви по план, през юни заминаваме за десет дни.
Нели Димитрова бавно остави вилицата върху масата. Металният звук прозвуча сухо, остро и някак окончателно. Йоана вдигна очи от списанието и погледна към майка си с такова очакване, сякаш сцената беше предварително разучена.
— Колко мило — произнесе свекървата с леден тон. — Само че в момента имаме далеч по-важен въпрос. Йоанчето се омъжва. А сватбата трябва да бъде истинска — с размах, както си му е редът, а не някакво събиране в квартално заведение.
Елена усети как нещо в нея се сви. Пръстите ѝ сами се впиха в края на покривката. Бавно обърна глава към Иван. Той гледаше в чинията си и се преструваше, че шарката по порцелана е необикновено занимателна.
— Направихме предварителна сметка — продължи Нели Димитрова, вече с делови оттенък в гласа. — Ресторант, водещ, фотограф, украса на залата, рокля при добър майстор, ритуали, разходка с корабче. Всичко излиза около петдесет хиляди лева. Сумата не е малка, разбира се, но това е най-важният ден в живота на момичето. Не можем да се изложим пред роднините на младоженеца.
— Петдесет хиляди? — повтори Елена, а гласът ѝ едва забележимо трепна. — Нели Димитрова, това са огромни пари.
— Наясно сме — свекървата я погледна право в очите. — Точно затова семейството трябва да се обедини. Ние с баща ѝ поемаме част от разходите. Младоженецът и неговите родители също ще дадат своя дял. А вие с Иван, понеже сте млади, работите добре и имате най-стабилни доходи, трябва да внесете основната помощ. Десет хиляди лева. За хора като вас това е напълно разумна сума.
Настъпи тишина. От съседната стая се чуваше равномерното тиктакане на стенния часовник. Йоана гледаше Елена предизвикателно, сякаш без думи ѝ казваше: „Само посмей да възразиш.“ Стоян Георгиев продължаваше да се взира в телевизора, макар звукът да беше изключен.
Елена си пое дълбоко въздух. В ума ѝ изплуваха безкрайните дежурства, нощните реанимации, ръцете ѝ, които трепереха от изтощение, докато си наливаше кафе в лекарската стая. Спомни си как с Иван брояха всеки лев, как си отказваха дори дребни удоволствия, за да съберат пари за мечтаната почивка. А сега някой друг решаваше вместо тях къде да отидат тези средства.
— Нямам никакво намерение да плащам сватбата на вашата принцеса — каза Елена толкова студено, че Иван най-после вдигна глава. — Тя си има родители. Нека те да се бръкнат.
Йоана възмутено ахна. Нели Димитрова пребледня, но за миг успя да овладее лицето си. Погледна Елена с израз на дълбоко разочарование — така се гледа дете, което е посрамило очакванията на възрастните.
— Мислехме, че си станала част от това семейство — произнесе тя отчетливо, сякаш отсичаше всяка дума. — Но ти си била чужд човек. Добре, ще го запомним.
Елена стана от масата. Иван я хвана за ръката и се опита да я накара да седне отново, но тя издърпа дланта си и тръгна към антрето. Той я последва, мърморейки нещо помирително, ала Елена вече обличаше палтото си.
— Ще говорим вкъщи — хвърли тя към съпруга си и излезе на стълбищната площадка.
У дома Иван направи опит да заглади случилото се. Вървеше след Елена из апартамента и говореше, говореше, говореше. Че майка му просто се тревожела за сестра му. Че Йоана от дете мечтаела за красива сватба. Че в труден момент семейството било длъжно да си помага.
— Труден момент? — Елена спря рязко и се обърна към него. — Иван, сватбата не е труден момент. Това е празник, който тя иска да направи за наша сметка. Ние двамата година и половина събираме за отпуската. Плащаме ипотека. Аз работя на щат и половина, за да имаме някаква финансова сигурност. Ти изобщо чуваш ли се какво говориш?
Иван замълча, но не за дълго. След петнадесет минути отново подхвана същата песен. Елена влезе в спалнята и затвори вратата след себе си.
На следващия ден избухна истинска буря. Йоана се появи у тях без предупреждение. Нахлу в апартамента с очи, зачервени от плач, и още от прага започна да крещи.
— Ти искаш да ми съсипеш живота! — викаше тя, размахвайки ръце. — Завиждаш ми! Просто не можеш да понесеш, че при мен всичко ще бъде красиво и както трябва, а твоята сватба е била някакво скромно подписване в общината!
Елена стоеше в кухнята със скръстени пред гърдите ръце и гледаше зълва си с каменно лице.
— Йоана, успокой се — каза тя равномерно. — Никой не ти е длъжен с нищо. Искаш сватба с размах — имаш право. Но трябва да я платят онези, които са готови да го направят доброволно.