— Не знам, Георги. Може би ме обичаш. По твоя си изкривен начин. Само че на мен това вече не ми стига.
— Не ти стига? — гласът му пак се изостри. — Аз винаги съм се грижил за теб! Имаме хубав апартамент, кола, можеш изобщо да не ходиш на работа!
— Само че ходя — отвърна Евелина Радева тихо. — И в този апартамент, и в тази кола сме влагали пари и двамата. Или удобно си забравил как три години работех на две места, за да изплатим по-бързо кредита?
— Какво общо има това сега?
— Има. Защото се държиш така, сякаш съм ти длъжна. Сякаш имаш право да си устройваш забежки, понеже „издържаш семейството“. А от мен се очаква да мълча, да си затварям очите и да съм благодарна, че изобщо се прибираш вкъщи.
— Не това исках да кажа…
— Точно това искаше. И знаеш ли какво, Георги? Писна ми. Уморих се да бъда удобната жена. Омръзна ми все аз да проявявам разбиране.
Тя вече беше готова да прекъсне разговора, но той почти извика:
— Чакай! Поне ми кажи откъде разбра?
— Писа ми приятелката ти. Оказа се, че не е знаела, че си женен.
— Ванеса ти е писала? — гласът на Георги Борисов изведнъж се пречупи и стана писклив.
— Значи Ванеса. Хубаво име. Да, тя. Явно е видяла семейни снимки в телефона ти и е решила, че имам право да знам истината. Съвестта ѝ се е обадила.
— Тази кучка…
— Не, Георги. Кучка е жена, която знае, че разбива семейство, и въпреки това не ѝ пука. Тя не е знаела. Така че в тази история мръсникът си ти.
— Евелина, чуй ме. Това нищо не означаваше. Просто… имах нужда да избягам малко. Разбираш ли? От работа, от ежедневието, от всичко. Няма нищо общо с теб.
— Няма общо с мен? Излъга ме, взе общите ни пари и ги похарчи за романтично пътуване с друга жена, а твърдиш, че това няма общо с мен?
— Искам да кажа, че не съм спрял да те обичам! Не искам развод! Ние сме семейство!
— За семейството ли мислеше, когато резервира стая за двама на Бали?
От другата страна настъпи мълчание. После Георги въздъхна тежко.
— Не.
Поне този път каза истината. И точно тази кратка честност сякаш довърши нещо вътре в Евелина. Последната нишка се скъса безшумно, но окончателно.
— Виж — заговори той бързо, като човек, който усеща, че губи почва под краката си. — Разбирам, че си ядосана. Имаш пълното право. Но нека не вземаме решения в този момент. След четири дни се прибирам. Ще седнем, ще говорим спокойно, като възрастни хора. Готов съм да ходим на семеен терапевт, да направя каквото кажеш. Само сега… помогни ми. Преведи ми поне малко пари. Наистина съм в много неприятно положение тук.
— А аз според теб в приятно положение ли съм? Седя вкъщи с детето ни, което ме пита кога татко ще се върне от командировката. Какво да ѝ кажа? „Почакай още малко, слънце, татко ти ще се размотава още три дни на Бали с леля Ванеса“?
— Недей така. Моля те.
— Знаеш ли кое ме боли най-много, Георги? Не само изневярата. Да, и тя боли. Но още повече ме боли това, че си ме сметнал за глупачка. Бил си убеден, че ще повярвам на жалкото ти оправдание за командировка. Че можеш спокойно да вземеш семейната карта и да харчиш от нея, без дори да ти мине през ума, че ще видя. Все едно аз изобщо нямам мозък и никога не бих проверила.
— Не мислех, че ще провериш — измърмори Георги. — Ти никога не си проверявала.
— Защото ти вярвах. Била съм пълна глупачка.
— Не си глупачка. Ти… Господи, Еви, какво още да ти кажа?
— Нищо. Достатъчно каза. Довиждане, Георги. Когато се върнеш, ще обсъдим как ще продължим нататък. Разделени, имам предвид.
— Евелина!
Тя прекъсна видеовръзката. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че телефонът се изплъзна от пръстите ѝ и тупна върху дивана. Евелина стисна главата си с две ръце и избухна в плач.
— Мамо, защо плачеш? — Калина Валентинова стоеше на прага с чаша в ръце, а големите ѝ очи бяха пълни със страх.
Евелина бързо изтри сълзите от лицето си.
— Няма нищо, миличка. Просто гледах нещо тъжно.
— Но телефонът беше в ръката ти.
Умното ѝ дете. Виждаше всичко.
— Тъжно клипче — опита се да се усмихне Евелина. — За едно куче. Нещо като „Хачико“, нали знаеш.
— А — каза Калина, явно не напълно убедена, но реши да не настоява. — Мамо, а татко кога ще се прибере?
— След четири дни, както беше планирано.
— Мога ли да му се обадя?
— Нека е утре, става ли? Там има разлика във времето, вече е късно.
Когато Калина излезе от стаята, Евелина взе телефона и отвори чата с Ванеса Александрова. Да, номерът беше там.
„Благодаря, че ми писахте. Вече разбрах какво се случва.“
Отговорът пристигна почти веднага.
„Съжалявам, че така стана. Наистина не знаех. Той ми казваше, че е разведен и че вижда дъщеря си само през уикендите. После видях снимките, на които сте всички заедно и изглеждате толкова щастливи… Тогава разбрах, че ме е лъгал.“
„Лъгал е много. Вас, мен. Вероятно и себе си.“
„Какво ще правите?“
„Засега не знам. Но със сигурност няма да се преструвам, че всичко е наред.“
След няколко секунди дойде ново съобщение.
„Ако има значение, вече си събрах багажа. Казах му, че си тръгвам. Първо се опита да ме спре, после започна историята с картите и парите.“
„Нека поне веднъж усети какво е плановете ти да се сринат.“
„Желая ви сила. Искрено.“
Евелина остави телефона настрани. Беше странно, почти абсурдно, да си пише с любовницата на собствения си съпруг. И все пак Ванеса, изглежда, също беше била измамена. Възможно беше и двете да са попаднали в една и съща лъжа.
Макар че не. Не бяха еднакви жертви. Ванеса щеше да си вземе куфара и да продължи живота си нанякъде. А Евелина трябваше да остане сред руините — да решава какво да прави с разбитото семейство, как да обясни на Калина защо мама и татко вече няма да бъдат заедно.
През нощта сънят така и не дойде. Евелина лежеше в тъмното, вперила поглед в тавана, и отново и отново прехвърляше в ума си последните години. Кога беше започнало всичко? В кой момент Георги се беше отдалечил от нея?
Или може би винаги е бил такъв, а тя просто не е искала да го види? Малките лъжи, недоизказаните неща, закъсненията след работа. Тя неизменно му вярваше и сама намираше оправдания вместо него: „Уморен е“, „работи много“, „под напрежение е“.
В този момент телефонът в тъмната стая внезапно потрепери.