Евелина Радева седеше свита в креслото до прозореца и не откъсваше поглед от екрана на телефона си. Съобщението от непознат номер беше пристигнало преди повече от час, но тя все още не успяваше да събере мислите си.
„Здравейте. Разбирам, че звучи странно, но трябва да ви кажа. Съпругът ви не е в командировка. В момента е с мен в Златни пясъци. Извинявайте, не знаех, че е женен. Видях снимки в телефона му.“
Към съобщението имаше прикачени кадри. Георги Борисов по къси панталони на плажа. Георги Борисов с коктейл в ръка. Георги Борисов, прегърнал млада руса жена, а зад тях — море и ослепително синьо небе.
— Мамо, какво ще вечеряме днес? — подаде глава в стаята десетгодишната Калина Валентинова.
Евелина Радева бързо заключи телефона и се насили да се усмихне.
— Ще направя паста, слънчице. Хайде, върви да си довършиш домашните, става ли?
Когато дъщеря ѝ излезе, Евелина Радева отново взе телефона. Отвори банковото приложение. Семейната карта — онази, с която плащаха всички общи разходи. Георги Борисов не би трябвало да я използва сега. Нали беше „в командировка“, уж на важни срещи в София.
Тя прегледа последните операции. Покупка в магазин на летището. След това плащане в бар — около 160 лв., вече във Варна. Хотел. Ресторант. Още един ресторант. Спа център.
Евелина Радева остана неподвижна няколко секунди. После влезе в настройките и една след друга блокира всички карти, до които съпругът ѝ имаше достъп. Основната карта, по която получаваше заплатата си. Семейната дебитна. Кредитната. Натискаше „блокирай“ спокойно, с почти ледени пръсти, които само леко потрепваха.
— Да видим как ще продължиш почивката си, скъпи — прошепна тя.
Обаждането дойде три часа по-късно. В този момент Евелина Радева седеше до Калина Валентинова и ѝ помагаше със задачите по математика.
— Мило, отиди да си налееш чай и си вземи бисквити, нали? Няма да се бавя.
Тя прие обаждането, но не каза нито дума.
— Евелина! Евелина, чуваш ли ме? — гласът на Георги Борисов звучеше напрегнато. — Картите ми не минават! Седя в ресторант и не мога да платя сметката!
— Наистина ли? Колко неприятно — отвърна тя равнодушно, с глас толкова равен, че сама се учуди.
— Евелина, това не е смешно! Излагам се пред колеги! Ти ли направи нещо с картите?
— А къде точно се намираш, Георги?
— Казах ти вече — в София, на преговори! Вечеряме с партньори.
— В София — повтори тя бавно. — И как е времето там?
— Какво? Какво време? Евелина, какво значение има времето? Отключи картите веднага!
— Знаеш ли, Георги, не ми се иска.
От другата страна настъпи тишина.
— Какви ги говориш? — гласът му рязко се втвърди. — Казах ти да ги отблокираш.
— Или какво? Ще се върнеш от Златни пясъци и ще ми устроиш скандал?
Пауза. Този път още по-дълга.
— Откъде… кой ти… — Георги Борисов очевидно не намери думи.
— Няма значение откъде. Важното е, че знам. Значи командировка, така ли? Важни срещи? Плати си сам романтичната вечеря за двама, скъпи. Нали си там с „колеги“.
— Евелина, почакай, мога да ти обясня…
— Не. Не искам да слушам. Приятна почивка, Георги. Само че не с моите пари.
Тя прекъсна разговора и изключи звука на телефона. Ръцете ѝ вече трепереха силно, сърцето ѝ блъскаше в гърдите, но вътре в нея се разливаше странно усещане. Не беше само болка. Беше студена, концентрирана ярост.
След пет минути започнаха да пристигат съобщения. Първо в месинджъра.
„Еви, ти разбираш, че това не е сериозно.“
„Наистина мога да обясня.“
„Беше глупост, моментна слабост.“
„Не прави сцени, моля те, ние сме възрастни хора.“
„ЕВЕЛИНА, ОТБЛОКИРАЙ КАРТИТЕ.“
Евелина Радева ги прочиташе и ги триеше едно след друго, без да отговаря. После донесе лаптопа си и влезе в общото им онлайн банкиране. Георги Борисов дори не подозираше, че тя знае всички пароли. Във финансовите въпроси винаги беше била по-подредената от двамата.
Прехвърли всички налични средства от общата сметка в личната си. Не бяха само нейни пари — да, Георги Борисов печелеше повече, но и тя работеше, и тя влагаше в семейството не по-малко. Нека сега сам се оправя.
Телефонът завибрира. Видеообаждане.
Евелина Радева натисна „приеми“. На екрана се появи зачервеното лице на съпруга ѝ. Стоеше някъде навън, а зад гърба му се виждаха хотелски светлини и палми в саксии.
— Какво направи, по дяволите? Защо картите са блокирани? — изкрещя той, без дори да поздрави.
— Здравей, скъпи. Виждам, че си в София. Много столично изглеждат тези палми зад теб.
— Стига, Евелина! Говоря сериозно! Имаш ли представа в какво положение ме поставяш?
— В какво положение? В същото, в което ти постави мен и дъщеря ни. Излъга, че си в командировка, а замина да се забавляваш с любовницата си.
— Не крещи! Калина ще те чуе!
— Ти не крещи. Аз съм вкъщи, при нашето дете, и ѝ помагам с уроците. Ти си на морето с блондинка. Така че точно ти няма да ми държиш тон.
Георги Борисов прокара длан по лицето си. Личеше, че се опитва да се овладее.
— Добре. Добре, Евелина. Виновен съм, разбирам всичко. Ще поговорим, когато се прибера. Но в момента, точно сега, ми трябват пари. Разбираш ли? Тук имам…
— Тук имаш приятелката си. Нека тя ти помогне. Или може би има богат татко? Помоли него.
— Евелина, не се дръж като дете! Това са и мои пари!
— Бяха и твои. Сега мисли как ще се измъкнеш.
— Какво ти става?! — Георги Борисов почти ревеше. — Никога не си била такава! Винаги беше разумна, търпелива, мека…
— Явно съм се променила. Случва се.
— Хотелът ми е резервиран за цяла седмица! Половината е платена, но остават още четири дни! Ако не платя, ще ме изхвърлят!
— Това е твой проблем, не мой.
— Еви… — гласът му внезапно омекна и стана почти жален. — Евелинче, мила… Спомни си как се запознахме. Как те ухажвах. Наистина ли мислиш, че не те обичам?