Беше съобщение от Георги Борисов.
„Евелина, моля те. Преведи ми поне двеста лева. Утре трябва да платя такси до летището, а и билетът трябва да се смени. Ще се прибера по-рано, още днес ще го оправя. Няма да чакам още четири дни. Утре съм вкъщи и ще поговорим за всичко.“
Евелина Радева дълго гледа екрана, без да помръдне. После отвори банковото приложение и му изпрати сто лева.
„Това е за такси и храна. Толкова. Повече не ме моли.“
Отговорът пристигна почти веднага:
„Благодаря ти. Благодаря, Еви. Утре ще бъда у дома.“
„Добре.“
„Ще поправя всичко. Обещавам.“
Тя не написа нищо повече. Обещанията на Георги отдавна бяха изгубили тежестта си.
На сутринта Калина се приготвяше за училище и говореше оживено за нещо свое — за контролно, за съученичка, за някакъв спор в междучасието. Евелина правеше закуска почти механично: каша, филийки, чай. Ръцете ѝ действаха сами, а мислите ѝ бяха на друго място.
— Мамо, защо си толкова тъжна? — попита внезапно Калина.
— Просто не спах добре, слънчице.
— Заради татко ли?
Евелина застина с чашата в ръка.
— Защо питаш така?
— Ами… вчера се карахте. Чух ви.
Господи, децата усещат всичко. Дори когато възрастните си въобразяват, че са ги предпазили.
— Ела тук — тихо каза Евелина и седна до дъщеря си. — Понякога големите имат трудни разговори. Това не означава, че теб те обичаме по-малко. Разбираш ли?
Калина я гледаше право в очите.
— Ще се развеждате ли?
В погледа ѝ имаше такава неочаквана зрелост, че на Евелина ѝ се прииска да се разплаче.
— Още не знам — призна тя. — Може би. Но каквото и да стане, ти нямаш никаква вина. Чуваш ли ме? Нищо от това не е заради теб.
— Знам — кимна Калина. — Диана Асенова от нашия клас разказваше, че когато техните се развеждали, всички постоянно ѝ повтаряли, че не е заради нея. Но тя и сама знаела. Просто родителите ѝ вече не се обичали.
Евелина преглътна трудно.
— Ти си много умно момиче.
— Мамо, ако се разведете… аз при теб ли ще живея?
— Разбира се, слънце. А татко ще можеш да виждаш винаги, когато искаш.
Калина помълча. После се приближи и прегърна майка си.
— Пак ще ми бъде тъжно. Но ще се справя.
Евелина я притисна силно към себе си. Ето заради кого трябваше да се държи. Заради това малко същество, което разбираше много повече, отколкото на нея ѝ се искаше.
Георги се прибра вечерта на следващия ден. Евелина чу превъртането на ключа и сърцето ѝ започна да блъска лудо в гърдите. Калина беше в стаята си и пишеше домашни.
Той влезе в хола — загорял, с куфар в едната ръка и с виновно изражение, което стоеше странно на лицето му.
— Здравей — каза тихо.
— Здравей.
— Калина вкъщи ли е?
— В стаята си е.
Георги остави куфара до стената и направи няколко крачки към дивана, но не седна.
— Евелина, аз… Господи, дори не знам откъде да започна.
— Можеш изобщо да не започваш. Аз вече казах каквото имах да казвам.
— Не. Трябва да говорим. Нормално, спокойно.
— За какво? За това как ме предаде? За това как ме гледаше в очите и ме лъжеше? Или за това какво се очаква сега да направя аз?
— За това как продължаваме — Георги прокара ръка през косата си. — Еви, сгреших. Знам го. Но не можем просто така да разрушим всичко. Единайсет години сме заедно. Имаме Калина.
— Ти го разруши, когато замина за Бали с любовницата си.
— Знам! — гласът му се повиши, но той веднага се овладя. — Знам, че вината е моя. Но нека поне опитаме. Ще ходим на терапевт, на семеен консултант, на каквото кажеш. Ще направя всичко, което поискаш.
— А ти какво искаш, Георги? Да ти простя? Да се престоря, че нищо не е станало? Както предишния път?
Той се вцепени.
— Какво значи… предишния път?
— Наистина ли си мислеше, че не знам за твоята Диана Асенова отпреди две години? Знаех. Просто се надявах, че е било грешка. Че ще се осъзнаеш. Дадох ти шанс.
— Господи, Евелина…
— А ти явно реши, че съм толкова глупава, че можеш да продължиш по същия начин. Щом веднъж съм преглътнала, ще преглътна и втори път. После трети. После десети.
— Не — поклати глава Георги. — Не съм мислел така.
— А как си мислел? Обясни ми. Може би аз наистина не разбирам нещо в семейния живот.
Той най-после седна на дивана и отпусна глава в дланите си.
— Не знам. Може би ми липсваше тръпка. Нещо ново. С теб всичко стана толкова… познато. Подредено. Еднакво. Ти винаги си до мен, винаги разбираш, винаги подкрепяш. А аз поисках нещо различно.
Евелина седна срещу него и преплете пръсти в скута си.
— Значи проблемът е, че съм била добра съпруга?
— Не! Не това имах предвид…
— А какво точно? Че съм скучна? Предвидима? Че е трябвало да бъда по-интересна?
— Евелина, не изопачавай думите ми.
— Не ги изопачавам. Опитвам се да разбера. Какво трябваше да направя по различен начин, за да не ми изневеряваш?
Георги вдигна глава и я погледна.
— Нищо. Ти не си виновна. Аз съм… това е моя слабост. Моят егоизъм. Исках да запазя семейството си, но и да вкарам приключение в живота си. Мислех, че ще успея. Че ти няма да разбереш. Че никой няма да бъде наранен.
— Само че бях наранена. Аз. А Калина също ще страда, когато разбере.
— Тя не бива да разбира! — Георги скочи на крака. — Можем да оставим това между нас.
— Сериозно ли? Мислиш, че децата не усещат, когато родителите им се лъжат един друг? Тя още вчера ме попита дали ще се развеждаме.
— И ти какво ѝ каза?
— Че не знам.
В стаята се настани тежко мълчание. Георги започна да крачи напред-назад, спираше за секунда, после отново тръгваше.
— Добре — издиша най-накрая. — Добре, Евелина. Разбрах. Искаш развод. Какво следва?
— Не знам. Вероятно е най-добре известно време да живееш отделно. Докато изясним документите и решим как ще стане всичко.
— Значи вече си решила. Развод.
Евелина погледна мъжа си — изморен, объркан и вече далеч не толкова самоуверен, както обикновено.