На спукан балон — довчера надут, гръмогласен и заемащ половината стая, а сега свит до жалко парче гума.
— Нахалството, Константин, прилича на евтин дезодорант — казах и само леко извих устни. — Този, който го използва, е убеден, че ухае прекрасно. Само че на всички около него им се повдига.
Наведох се съвсем малко към него.
— Години наред си подбирал хора, които няма да ти отвърнат. Но щом жените престанаха да се смеят, изведнъж се видя истината: ти не си шегаджия. Ти си страхливец.
От мъжката страна на масата се чу ясно, неудържано изсумтяване. Не беше силен смях, но беше достатъчен. Този кратък звук, насочен вече не към жертвите му, а към него самия — към великия семеен остроумец — се оказа последният удар.
Константин скочи рязко и столът зад него се прекатури.
— Виктор! Накарай жена си да ми се извини! Иначе повече няма да ме видите тук! — изрева той.
Виктор вдигна поглед към брат си. Лицето му остана неподвижно, а гласът му прозвуча спокойно и студено:
— Ина каза истината. Единственият, който трябва да се извинява, си ти. На нея. На Десислава. И на Мария.
Свекърва ми, която цял живот бе повтаряла като молитва „нали сте семейство, бъдете по-разумни“, първо по навик промълви:
— Константине, стига вече.
Но той само дишаше тежко, озърташе се и продължаваше да чака подкрепа, сякаш някой беше длъжен да застане до него.
Тогава майка му изправи салфетката пред себе си и каза тихо, но така, че всички я чуха:
— Излез да се успокоиш. Развали ми празника.
Той остана насред стаята като актьор, на когото внезапно са спрели прожекторите. Очакваше някой да скочи след него, да го моли да остане, да го увери, че просто не са го разбрали.
Само че жените мълчаха.
Десислава отмести чинията си и без да повишава глас, каза:
— Аз ще се прибера с такси. Не ме чакай.
Константин се обърна, излетя от апартамента и тресна вратата така, че чашите звъннаха.
Никой не го последва. Никой не въздъхна драматично. За по-малко от минута напрежението се стопи. Мария издиша с облекчение, Виктор наля минерална вода на майка си, а Десислава за пръв път тази вечер се усмихна истински — спокойно, без да се оглежда.
Следващата семейна вечеря мина без Константин. Никой не му звъня да го увещава да се върне. Десислава дойде заедно с Мария. И без главния „веселяк“ на масата хората най-сетне разговаряха нормално, без да чакат следващото унижение, маскирано като шега.
Достатъчно беше жените да престанат да се смеят — и семейният шут се оказа просто грубиян, когото никой не пожела да покани обратно на масата.