Виктор измърмори няколко помирителни думи и обеща, че ще говори с брат си.
И наистина го направи. Само че месец по-късно, на семейното барбекю на вилата, стана ясно до какво се е свел този разговор — до жалкото:
— Константине, не закачай жена ми, тя е по-чувствителна.
Оказа се, че проблемът изобщо не е бил в мен.
Лишен от възможността да кълве новата снаха, Константин просто обърна жилото към своите. Първо подхвана сестра си Мария:
— Какво, Марийче, пак сама ли си оправяше бронята на колата? Е, с твоя характер май само с гаечен ключ можеш да спиш, щом мъж не успя да задържиш.
После ред дойде и на собствената му жена Десислава, защото не била мариновала месото „както трябва“:
— Моята пък е направо с две леви ръце. Ако не съм аз, ще живеем на сандвичи и полуфабрикати.
Жените отново сложиха онези керамични усмивки — гладки, студени и напълно безжизнени.
Хуморът на Константин приличаше на косачка без спирачки: много шум, никакъв смисъл и винаги през живо месо.
Вече бях готова да го поставя на място, когато Виктор стисна ръката ми под масата. Стисна я силно и почти умолително прошепна:
— Моля те, не го раздухвай.
Измъкнах дланта си спокойно.
— Аз нищо не раздухвам. Просто си тръгвам от място, където простащината се представя за чувство за хумор.
Взех чантата си и тръгнах към портата.
Не изглеждаше като бягство. Беше тихо, равномерно отдалечаване. Просто ги оставих да се варят сами в собствения си отровен бульон.
Вечерта у дома разговорът беше кратък.
— Повече няма да стъпя на нито едно ваше семейно събиране, докато ти лично не спреш този фонтан от грубости, който брат ти излива върху всички — казах отсечено. — И не ме убеждавай. Моето „не“ е бетон.
На следващия ден ми се обади Мария, сестрата на Виктор.
— Ина, благодаря ти — гласът ѝ трепереше. — Години наред търпим подигравките му заради мама, само и само да няма скандали. А вчера, след като си тръгна, Десислава за първи път се скара с него направо в колата.
Явно недоволството беше зряло отдавна. Просто на всички им липсваше поводът да го изрекат на глас.
Не възнамерявах да се превръщам в спасителка със знаме в ръка. Но и нямах намерение да плащам чуждото удобство със собствените си нерви.
Виктор разбра, че не блъфирам. Заплахата вече не тегнеше над семейните събирания, а над брака ни.