Смехът ѝ беше тих, но в него имаше острота, която режеше по-дълбоко от крясък.
— Да, с успелите мъже поне е по-лесно — каза тя. — Те най-малкото не обясняват на любовницата си, че след защитата на доктората всичко щяло да стане „сериозно“.
Лявото око на Мартин леко трепна.
Трябваше да се признае — ударът беше точен до милиметър.
Защото Лора, същата онази студентка трети курс с изражение на момиче, което вече се вижда с халка и фамилия, наистина още чакаше Мартин Илиев да изпълни своите възвишени академични обещания.
Само че имаше един малък проблем.
Още около развода Мартин бе започнал да разбира, че животът с възторжена студентка е приятен единствено до момента, в който се окаже, че тя също яде, иска внимание, ревнува и — най-лошото — говори.
Много.
Прекалено много.
И най-вече за себе си.
Разбира се, сватбените планове внезапно бяха започнали да му се струват не толкова спешни.
Но ако го признаеше на глас, щеше да се наложи да приеме и нещо далеч по-неприятно: че е разбил брака си заради жена, която сега му звъни посред нощ, за да го пита защо е харесал снимка на друга студентка.
Затова Мартин продължаваше да се държи за образа си на фатален мъж.
Макар че отстрани все повече приличаше на уморен преподавател, когото животът е наказал едновременно за прекомерното самочувствие и за свободния достъп до аудитории.
— Просто не разбирам — измърмори той. — Как изобщо успя да направиш всичко това?
— Беше изключително сложно — кимна Мария. — Първо спрях да храня възрастен предател. После престанах да пера чорапите му. След това прекратих финансирането на егото му. Нямаш представа колко ресурси се освобождават наведнъж.
Той издиша шумно през носа.
— Винаги си била злопаметна.
— Не, Мартин. Просто оздравях.
Точно тогава звънецът на вратата иззвъня.
Мария дори не помръдна от изненада.
Само хвърли поглед към часовника си и каза спокойно:
— О, точно навреме.
— Кой е? — веднага се напрегна той.
— Вече със сигурност не е твоя работа.
Тя отиде до вратата и я отвори.
На прага стоеше мъж.
Висок.
Спокоен.
Добре облечен.
Имаше онова уверено изражение, което мигновено изкарва от равновесие мъже като Мартин, защото по него личи веднага: този човек не доказва значимостта си с думи. Тя просто си личи.
В едната си ръка държеше торбичка от хубава сладкарница, а в другата — още един, по-малък букет.
Мартин застина на място.
Непознатият премести поглед от него към Мария.
— Да не идвам в неподходящ момент? — попита той спокойно.
— Напротив, моментът е чудесен — отвърна тя. — Бившият ми съпруг мина да вземе едни документи. Тъкмо си тръгва.
Това „тъкмо си тръгва“ прозвуча за Мартин по-унизително, отколкото ако го бяха избутали навън с чехъл.
— Разбирам — кимна мъжът. — Добър вечер.
И това беше всичко.
Нито сцена.
Нито перчене.
Нито намек от типа „сега аз съм мъжът до нея“.
И точно от това на Мартин му стана още по-неприятно.
Защото най-болезненото не беше, че в живота на Мария се е появил някой.
А че този някой изглеждаше като човек, на когото дори не му минава през ума да се сравнява с него.
Просто бяха от различна категория.
— Е, добре… — промърмори Мартин и стисна папката в ръката си. — Няма да ви преча.
Мария леко кимна.
С онази учтива сдържаност, с която човек изпраща куриер или неуспешен етап от живота си.
Той вече беше стигнал до прага, когато не се сдържа и подхвърли:
— Не бързай много да се радваш. Такива истории свършват бързо.
Мария се усмихна.
Но не успя да отговори.
Новият мъж го направи вместо нея.
Съвсем спокойно.
Дори почти доброжелателно.
— Не се тревожете — каза той на Мартин. — Аз не съм студентка трети курс. Психиката ми е малко по-стабилна.
Настъпи тишина.
Мария затвори очи за секунда, за да не се разсмее твърде високо.
А Мартин остана на място с лицето на човек, когото току-що с едно изречение са превърнали във факултетска легенда.
После излезе.
Без да каже нито дума.
И то доста бързо.
Дори не се опита да спаси последните остатъци от достойнството си.
Когато вратата се затвори зад него, Мария най-сетне се разсмя.
Истински.
Леко.
С наслада.
Защото понякога най-доброто отмъщение не е скандалът.
Не са сълзите.
Не са дългите обяснения, нито опитите да докажеш на някого колко е сгрешил.
Понякога най-силното възмездие е просто хубавият живот.
С ремонт.
С рози.
С мъж, който не бърка любовта със самодоволство.
И с бивш съпруг, който един ден е дошъл само за документи, а си е тръгнал с тежкото прозрение, че най-голямото постижение на развода изобщо не е била неговата свобода.
А нейното щастие без него.