И не само място. Появяват се въздух, светлина и — колкото и да е странно за някои мъже — пари.
Мартин я гледаше втренчено.
Някъде дълбоко в него, за пръв път от много време насам, се размърда нещо крайно неприятно.
Не беше съвест, разбира се.
За съвест там отдавна нямаше нито стол, нито маса, нито свободен ъгъл.
Не.
Беше завист.
Плътна.
Кисела.
С онзи познат послевкус на мъжки ужас: „Чакай малко… тя наистина ли започна да живее по-добре без мен?“
И това беше само началото.
Бившият съпруг реши да разбере кой ѝ изпраща рози, а вместо това научи за живота ѝ повече, отколкото самолюбието му можеше да понесе.
Мартин стоеше насред някогашния си дом с папката в ръка и с изражението на човек, когото току-що не ремонтът, а самият интериор е прегазил морално.
Оглеждаше се наоколо с отчаяната надежда да открие поне нещо утешително.
Например прах по рафтовете. Отлепен перваз. Пакет евтини макарони, купени на промоция. Женско отчаяние, свито някъде в ъгъла.
Само че нямаше нищо подобно.
Точно обратното.
В жилището вече не миришеше на вкиснала семейна умора и на неговите чорапи. Ухаеше на хубав парфюм, на чистота и на една истина, която за него беше направо непоносима: без него тук беше станало красиво.
Много красиво.
Той пристъпи към хола.
Там го посрещна нов диван.
Не онзи старият, върху който някога се излягаше с вид на човек, убеден, че самото му присъствие е безценен принос към мебелната индустрия.
Не.
Този беше друг.
Светъл.
Елегантен.
Подбран с вкус.
И съвсем очевидно не беше предназначен за мъже, които изневеряват на жена си със студентки, а после се връщат за документи като лошо написан обрат в евтин сериал.
— Откъде са парите? — попита той пак, този път по-тихо, но с далеч по-драматична вътрешна болка.
Мария сложи букета във вазата.
Бавно.
Красиво.
С онова особено изящество на жена, която отлично знае колко силно в момента този букет стърже по нервната система на бившия ѝ съпруг.
— Мартине, взе ли си документите? — попита тя, без дори да се обърне.
— Взех ги. Но не говоря за това. Питам откъде имаш пари за ремонт. За мебели. За кола с шофьор. Какво изобщо става тук?
Едва тогава Мария се обърна към него.
И се усмихна.
Не мило.
Не злобно.
А така, както възрастен човек се усмихва на дете, което току-що е разбрало, че Земята не се върти около него.
— За какво ти е да знаеш? За да спиш по-спокойно? Или за да не можеш да мигнеш изобщо?
Мартин се намръщи.
— Стига, де. Просто попитах.
— За първи път през целия ни брак? Колко трогателно.
Той се разходи из стаята.
Докосна облегалката на креслото.
Седна.
И веднага стана.
Явно да седи в чужд комфорт, появил се без негово участие, се оказа физически непосилно за него.
— Имаш ли някого? — изстреля най-накрая.
Ето.
Стигнаха дотам.
Не до разкаяние.
Не до срам.
Не до осъзнаване.
Направо до най-важното: кой е дръзнал да вземе това, което той сам някога беше захвърлил, а сега внезапно пак решаваше да смята за своя територия.
Мария го погледна с леко недоумение.
— Мартине, в какво качество ми задаваш този въпрос? Като бивш съпруг? Като следовател по делата на чуждото щастие? Или като човек, на когото изведнъж му е станало обидно, че „кокошката“ не стои сама на балкона и не кълве трохи от мъка?
Лицето му пламна.
— Не това имах предвид.
— Сериозно ли? А аз си помислих, че пак не си дошъл за папката, а за доказателство, че след теб животът ми е рухнал.
Той замълча.
Защото, в общи линии, точно за това беше дошъл.
Не съвсем съзнателно.
Доста грозно.
Но удивително типично за мъж след развод.
Мнозина като Мартин всъщност не искат да си върнат жената.
О, не.
Дори не им трябва тя обратно.
Нужно им е единствено да страда правилно. В удобен за тях формат. Без тях — но задължително по-зле.
А тук имаше ремонт. Цветя. Рокля. Кола.
Това вече не беше просто развод.
Това беше покушение срещу цялата му лична религия.
— И все пак — настоя той упорито, — от кого са цветята?
Мария направи крачка към него.
Скръсти ръце пред гърдите си.
И произнесе с онова лениво спокойствие, което подлудява самоуверените мъже повече от всяка истерия:
— От мъж, който знае, че на една жена цветя не се подаряват само за погребението на брака ѝ.
Мартин премигна.
После се подсмихна.
Съвсем насила.
— Много смешно. И кой е той? Поредният „успешен бизнесмен“ ли? С такива обикновено всичко е ясно.
Мария тихо се засмя.