Неприятно му беше не самото позвъняване на бившата му жена.
Неприятно му беше, че тази бивша жена изобщо още съществуваше. И, което беше още по-дразнещо, може би дори живееше съвсем прилично.
— Слушам — отвърна Мария с напълно равен глас.
Без трепване.
Без болка.
Без онова дежурно „ало, Мартине“, което някога му звучеше като потвърждение, че светът още се върти около него.
Ето това вече леко го бодна.
— Трябва да си взема документите — заяви той с тона на данъчен служител, дошъл да описва имущество.
— Нали всичко си взе?
— Не всичко. Ще мина довечера в седем.
Изрече го не като молба, а като дворцов указ за предстоящо посещение на особа с историческа важност.
Само че вместо обичайното „добре, разбира се“, чу нещо, което сякаш размести вътрешната му карта на вселената.
— По това време няма да съм вкъщи — каза Мария спокойно.
— Как така няма да си? — смая се той. — Къде ще бъдеш?
— Това вече не те засяга. Ела утре на обяд.
И затвори.
Затвори.
На него.
На Мартин.
В този миг някъде в далечния космос сигурно зазвуча тревожна музика.
Защото подобно нещо тя никога преди не си беше позволявала.
По време на брака Мария винаги се нагласяше.
Отстъпваше.
Заглаждаше ръбовете.
Преглъщаше.
А сега изведнъж — нямало да бъде вкъщи.
И отгоре на всичко онова ледено „не те засяга“.
Мартин се възмути до най-дълбоките пластове на крехкото си мъжко достойнство.
„Къде пък толкова ще ходи? — мислеше си злобно той. — Да не би да тича по срещи на тия години. Тая кокошка кой ще я погледне без съжаление?“
И точно тук животът, както често прави, започна да си разгрява пръстите.
Защото той има особен вкус към наказанията за онези мъже, които са напълно убедени, че щом една жена е минала трийсет и пет и се е развела, единственото ѝ прилично занимание е да седне до прозореца, да се увие в одеяло и тихо да дояжда отчаянието си с лъжица.
Мартин пристигна пред блока на бившата си жена точно навреме.
Мария наистина я нямаше.
Първо не повярва.
После се ядоса.
Накрая се настани на пейката пред входа с физиономия на човек, когото вселената лично е унизила.
Дори на дъщеря си звънна.
Но момичето, умно дете, отдавна беше поставило баща си в черния списък.
Мартин седеше, вреше отвътре и вече съчиняваше наум новата версия на историята, в която „Мария нарочно се прави на интересна“.
И тогава пред входа спря кола.
Не маршрутка.
Не евтино такси.
А хубав, скъп автомобил.
От него слезе Мария.
С огромен букет рози.
В елегантна рокля.
С направена прическа.
С усмивка на жена, която очевидно не е прекарала вечерта си в компанията на дистанционното и самосъжалението, а някъде, където ѝ е било повече от приятно.
И най-важното — изглеждаше така, както изглеждат само онези бивши съпруги, които животът не е смачкал, а напротив — полирал е до блясък.
Мартин скочи толкова рязко, сякаш вътрешният му датчик за завист беше задействал аларма.
Щом го видя, усмивката на Мария изчезна.
— Ти защо си тук? — попита тя студено.
— Казах ти. Трябват ми документите.
— А аз ти казах, че няма да съм вкъщи.
— От кого са цветята? — изстреля той толкова бързо, че дори не успя да се престори, че не му пука.
Мария го изгледа продължително, почти лениво.
— Колко интересно. За пръв път от години нещо, свързано с мен, ти буди любопитство.
Челюстта му трепна.
— Говоря сериозно.
— А аз не — отвърна тя. — Вземай си документите и изчезвай.
Качиха се в апартамента.
И там Мартин получи втория удар за вечерта.
Жилището беше променено.
Не от онзи тип промяна, при която някой е преместил масата и е сменил пердетата.
Не.
Това вече не беше „домът на жената, която той беше изоставил“.
Това беше пространство, в което човек влизаше и му идваше веднага да си събуе обувките от уважение.
Ремонт с вкус.
Нова мебелировка.
Мека, стилна светлина.
Скъпи детайли, подбрани без показност.
Нямаше и следа от онази изморена битова сивота, сред която той някога крачеше важно като самоназначен владетел на дивана, кухнята и дистанционното.
— Откъде пари за всичко това? — попита той, оглеждайки стените с вид, сякаш и те току-що го бяха предали.
Мария не отговори. Просто отиде до шкафа, извади една папка и му я подаде.
— Получи ли това, за което дойде?
— Все пак? — не се отказа той. — Откъде се взе всичко това?
— Мартине — каза тя с плашещо спокойствие, — сега ще ти разкрия една ужасна тайна. Оказва се, че когато човек изнесе теб от един апартамент, в него изведнъж се освобождава място.