Бившият ми съпруг дойде за документи и едва не се задави от завист, когато видя как живея без него
Мартин набираше номера на бившата си жена с лице на човек, на когото предстои не просто да се обади на Мария, а лично да изяде лимон, да го преглътне с оцет и накрая да признае, че след развода нейният свят някак си не се е срутил.
С Мария бяха разведени от три месеца.
Официалната причина беше: „несходство в характерите“.
Неофициалната — Мартин, преподавател с амбиции на квартален Казанова, се беше увлякъл прекалено по студентките си и в един момент окончателно беше объркал катедрата с личен каталог за развлечения.
Мария, между другото, не просто подозираше.
Един ден се прибра по-рано заради ниско кръвно и завари в собствения си дом сцена толкова гнусна, че дори домашните чехли сякаш се почувстваха унизени.
На дивана седеше студентката Лора — дълги мигли, ококорени очи и интелект, излязъл в неплатен отпуск.
До нея беше Мартин.
Отпуснат.
Самодоволен.
С изражението на мъж, който е убеден, че съпружеската вярност е отживелица, нещо като стационарния телефон.
Когато Мария застина на прага, той дори не си направи труда да се престори на засрамен.
Точно обратното.
Държеше се така, сякаш не него са хванали в изневяра в чужд — тоест в нейния — апартамент, а просто някой му е попречил спокойно да довърши научен експеримент на тема: „Колко унижение може да понесе една жена преди обяд“.
— Е, разбрала си — разбрала си — каза той без капка вълнение. — Даже е по-добре така.
После, без да мигне, се обърна към своята Лора и изрече:
— Като завършиш, ще се оженя за теб.
Лора грейна така, сякаш ѝ бяха връчили Нобелова награда, а не съмнително обещание от мъж, който вече веднъж не беше успял да се справи дори със законния си брак.
— Наистина ли, господин Илиев? — изписка тя.
— Наистина — отвърна той снизходително. — И тук за теб съм просто Мартин.
След това Мария го изхвърли.
Почти тържествено.
С багажа му.
С остатъците от самоуважението му.
И с вечната му увереност, че без него тя ще издържи най-много седмица, после ще допълзи обратно, виейки над сметките за ток и вода.
— Ти без мен ще пропаднеш, глупачке! — крещеше той тогава, докато събираше чорапите си с такава драма, сякаш не напускаше апартамент, а емигрираше от златната епоха на собствената си гениалност.
— Няма да пропадна — отвърна сухо Мария.
— А с какво мислиш да издържаш дъщеря ни? — продължи той. — Аз още ще ти я взема по съдебен път. Ще докажа, че си истеричка и беднячка!
Мария тогава замълча.
Защото когато от дома ти си тръгва мъж, който ти е изневерявал със студентка, заплашва да ти отнеме детето и при това е убеден, че изглежда като победител, спорът вече е безсмислен.
В такава ситуация или трябва да се смееш.
Или да повикаш специалисти.
Разводът се проточи.
Заради дъщеря им.
Заради неговите амбиции.
Заради факта, че Мартин до последно се държеше така, сякаш не са го изгонили, а той великодушно е подарил свобода на бившата си жена, за да може после да разправя на всички, че я е напуснал по морални съображения.
Зад гърба ѝ хвърляше кал по Мария с такава енергия, че човек би помислил, че това е допълнителният му източник на доходи.
Разказваше на познати, че уж тя му била изневерила.
Че била лоша съпруга.
Че не оценявала великия мъж на науката.
Че „в брак с нея човек не може да диша“.
При положение че в брак с него човек не можеше дори спокойно да отвори хладилника, без да изслуша лекция колко е тежко да си недооценен гений със заплата като на тъжен библиотекар.
Издръжката, която плащаше, беше смешна.
Но самочувствието му беше толкова огромно, че ако можеше да се осребрява, Мария отдавна щеше да си купи втори етаж.
И ето че сега, три месеца след развода, този академичен паун изведнъж се сети, че е забравил у бившата си жена някакви важни документи за докторската си работа.
Докторска, разбира се.
Защото според Мартин, щом един мъж пише докторска дисертация, автоматично трябва да му бъдат простени и изневерите, и грубостта, и умственият капацитет на счупено дистанционно.
Той набра номера.
Направи го с изражение на човек, за когото самото обаждане беше почти физически неприятно.