— Казаха ми, че сте си тръгнали след конфликт, че имало някакви нарушения… — Мария Емилова се поколеба. — Честно казано, не разбирам много добре какво става, Галина.
— Ще ви обясня — отвърна Галина Калинова. — Ако нямате нищо против, нека се видим утре. Ще ви разкажа всичко такова, каквото е. Без украса и без оправдания.
— Добре — съгласи се Мария, и в гласа ѝ ясно се усети облекчение.
Срещнаха се в събота, в малък ресторант близо до офиса на Мария Емилова. Галина говори спокойно. Подреди събитията едно след друго, без да преувеличава, без да се защитава излишно, без да се опитва да изглежда по-права, отколкото е. Просто изложи фактите.
Мария слушаше внимателно. Гледаше я право в очите — беше от онези хора, които наистина виждат събеседника си, а не само чакат ред да кажат своето.
Накрая остави чашата си на масата и каза:
— Знаете ли, аз съм в бизнеса от петнайсет години. Научила съм се да различавам човека, който работи, от онзи, който само имитира дейност. — Тя направи кратка пауза. — Вие работите. Това винаги си е личало.
Развръзката дойде съвсем неочаквано.
Снежана Костова сама се обади. Не изпрати съобщение, а позвъни — и това само по себе си вече означаваше нещо.
— Галина, при нас тук… общо взето, Фани Ангелова е подала молба за напускане. Вчера. Говори се, че получила предложение от някакъв стартъп и заминава натам. И Васил Калинов също си тръгва — поел е друг проект.
Галина замълча.
— Красимир Орлов от сутринта лично звъни на клиентите — продължи Снежана. В тона ѝ нямаше злорадство, по-скоро объркване и умора. — Само че почти никой не вдига. Почти никой.
— Снежана — каза Галина внимателно, — а ти как си?
От другата страна настъпи дълга пауза.
— Изтощена съм — призна най-сетне Снежана. — Седем години съм там. Ти знаеш.
— Знам — тихо отвърна Галина. — Ако решиш да направиш крачката, обади ми се. Ще намерим място.
След месец в малкия ѝ офис на улица „Речна“ вече започна да става тясно. Снежана се появи на работа в първия понеделник на октомври. Донесе торта, остави я на бюрото, огледа помещението и каза:
— Малко е.
Изрече го почти със същия тон, с който навремето го беше казал Александър Цветанов.
— Засега ще ни стигне — отвърна Галина.
И двете се засмяха.
Клиентите вече бяха деветдесет и четири. Не всички идваха от старата база — част бяха съвсем нови, дошли по препоръка. Галина отдавна знаеше, че добрата дума, предадена от човек на човек, върши повече работа от всяка реклама.
Красимир Орлов повече не ѝ се обади. За фирмата му се носеха слухове, че не преживява най-добрия си период — няколко големи договора не били подновени, а нови клиенти почти не се появявали. Румен Варненски сякаш потъна някъде и изчезна от хоризонта. Фани Ангелова, ако се съдеше по профила ѝ в социалните мрежи, вече беше на трето работно място за последните шест месеца.
Животът сам беше наредил всичко. Без съдебни битки, без шумни сцени, без тържествуваща драма. Просто всеки се озова там, където всъщност го бяха отвели собствените му избори.
В петък вечер Галина взе Преслав Христов от тренировката. После минаха през сладкарницата на ъгъла за пасти. Той избира дълго, със сериозност, сякаш решаваше въпрос от държавно значение. Накрая посочи два еклера и една паста с малини.
— Мамо, твоята работа интересна ли е? — попита той в колата, докато държеше кутията върху коленете си.
Галина помисли за миг.
— Да — отговори честно. — Много.
— А трудна ли е?
— Трудна е. Но това не е страшно.
Преслав кимна замислено, почти пораснал в този жест. После помълча и добави:
— Татко казва, че си най-упоритият човек, когото познава.
— Татко е прав — съгласи се тя.
Момчето се усмихна и обърна лице към прозореца.
Галина караше и си мислеше как преди седем години беше започнала от нулата — с празно бюро, с един-единствен клиент и с усещането, че всичко тепърва предстои. Сега чувството беше почти същото. Само че бюрото вече беше нейно.
А това променяше всичко.
Декември дойде тихо. Без сняг, но със студени утрини, в които локвите стягаха тънка ледена коричка, а въздухът ставаше чист и звънък.
Галина стоеше до прозореца на новия офис. Бяха се преместили в началото на ноември — един етаж по-нагоре, в три стаи вместо в една. На стената висеше табела с името на фирмата. Мисли го дълго, а накрая избра най-простото: собственото си име и думата „партньори“. Без излишни ефекти.
Зад гърба ѝ Снежана разговаряше с клиент — спокойно, уверено, вече със свой собствен глас, а не с чужд.
Телефонът на бюрото светна със съобщение от Мария Емилова:
„Галина, подновяваме договора за следващата година. И още нещо — препоръчах ви на двама мои колеги. Очаквайте обаждания.“
Галина написа кратък отговор:
„Благодаря. Няма да ви подведем.“
Вечерта тя, Александър Цветанов и Преслав украсяваха елхата. Преслав командваше шумно и с пълен авторитет — къде да се сложи играчка, защо гирляндът не стои правилно, как така звездата е накриво. Александър спореше с него нарочно сериозно, а двамата се смееха. Галина закачаше играчките и слушаше гласовете им.
И си мислеше, че точно заради това си е струвало да не се предаде.
Не заради парите. Не заради победата над Красимир Орлов. Не заради цифрите в договорите.
Заради това.
Преди да заспи, Преслав я попита със сънен глас:
— Мамо, ще си пожелаеш ли нещо за Нова година?
Тя оправи завивката му и се замисли.
— Вече си пожелах.
— Какво?
— Всичко да върви по своя път — каза тя.
Той не разбра. Беше заспал, преди да довърши. Галина излезе от стаята, притвори вратата и остана за миг в коридора.
По своя път.
Точно така.
Тя вече не работеше за чуждо име. Не крепеше чуждо небе върху раменете си. Не доказваше, не преглъщаше, не чакаше някой най-сетне да я забележи, да я оцени, да ѝ каже „благодаря“.
Земята под краката ѝ беше нейна.
И това беше завинаги.