Такава фраза почти никога не означаваше празно пространство. Обикновено зад нея се криеше нещо — предложение, капан или чужда надежда, че човекът отсреща няма да забележи разликата.
Галина Калинова написа кратко:
„Кафе на „Граф Игнатиев“, в четвъртък, в единайсет. Удобно ли е?“
Отговорът дойде почти веднага:
„Удобно е.“
Васил Калинов се оказа мъж около четирийсетте — слаб, с премерен вид и очи, които не просто гледаха, а сякаш подреждаха всяка дума в отделна папка. Имаше особен начин да слуша: не за да участва в разговора, а за да запомни казаното и после да го използва. Галина го усети още в първите минути и вътрешно се стегна.
— Красимир Орлов иска да се стигне до разговор — започна той направо, без любезни въведения. — Готов е да ви предложи дял в дружеството. Не голям, но официален. Срещу връщане на клиентската база.
Галина взе чашата си, но не отпи веднага.
— Клиентите не са база — каза спокойно. — Те са хора. И сами решават с кого да работят.
— От юридическа гледна точка въпросът не е толкова еднозначен — отбеляза Васил Калинов. В гласа му нямаше открита заплаха, по-скоро сухо съобщаване на факт. — Подписвали сте споразумения за конфиденциалност. Нашият юрист вече преглежда документите.
— Нека ги прегледа — кимна тя. — Моят също ще ги види.
Юрист още нямаше. Но Васил Калинов нямаше как да знае това.
Настъпи кратка тишина. Отвън покрай кафенето издрънча трамвай — стар, шумен, с метален трясък, който за миг заглуши всичко.
— Вие сте сериозен човек — каза след малко Васил Калинов.
Не прозвуча като комплимент. По-скоро като заключение.
— Знам — отвърна Галина.
Той си тръгна точно след двайсет минути — също толкова делово, колкото беше и дошъл. Галина остана още малко, допи кафето си и набра Зорница Александрова, своя състудентка, която вече осма година се занимаваше с корпоративно право.
— Зори, трябва ми консултация. Спешно.
— Кога?
— Днес, ако можеш.
— В седем съм свободна, след клиент. Ела.
Галина прибра телефона, остави бакшиш на масата и излезе. Навън София гърмеше в обедния си ритъм — хора, коли, гласове, клаксони. Докато вървеше към автомобила си, в главата ѝ се въртеше само една мисъл: Красимир Орлов беше изпратил преговарящ. Значи не беше сигурен в себе си. Значи се страхуваше.
А когато човек започне да се страхува, рано или късно прави грешка.
На нея ѝ оставаше единствено да изчака.
Зорница Александрова живееше в стара кооперация в центъра — с високи тавани, паркет, който поскърцваше при всяка крачка, и постоянен мирис на кафе, хартия и книги. Отвори ѝ по домашни дрехи, с телефон в ръка, само кимна и ѝ направи знак да влиза: след секунда съм при теб.
Галина мина направо към кухнята. Там всичко ѝ беше познато до последната подробност — къде стоят чашите, къде е захарта, в коя метална кутия с олющена рисунка Зорница пази любимите си бисквити. Наля си вода и зачака.
След няколко минути Зорница влезе, седна срещу нея и обърна телефона си с екрана надолу. Това при нея означаваше само едно: слушам те, говори.
Галина разказа всичко сбито и подредено. Без украса. Само факти, последователност на събитията, думите на Васил Калинов за адвоката и за подписаните споразумения.
Зорница не я прекъсна нито веднъж. После си взе бисквита, отхапа, помисли малко и заговори:
— Споразуменията за конфиденциалност, които си подписвала, най-вероятно пазят търговската тайна на фирмата — технологии, вътрешни процедури, ценообразуване. Не клиентите като хора. Клиентът не е собственост на работодателя. Ако той сам е дошъл при теб, това е негов избор, не твое нарушение.
— Но ще се опитат да ме притиснат?
— Разбира се, че ще опитат — кимна Зорница. — Това е обичайната схема. Плашат те, за да се откажеш сама. — Тя я погледна внимателно. — Само че ти няма да се откажеш, нали?
— Не — каза Галина просто.
— Тогава нека завеждат дело, ако искат. — Зорница сви рамене. — Изпрати ми сканове на договорите още тази вечер. Утре сутринта ще ги прегледам подробно.
Когато Галина се прибираше, вече беше тъмно. Преслав Христов спеше — Александър Цветанов го беше сложил да си легне, а самият той седеше на дивана с книга. Щом видя лицето ѝ, затвори книгата и я остави настрани.
— Е?
— Добре е — каза тя. — Всичко е наред.
Той не започна да разпитва. Само стана, отиде в кухнята и след три минути се върна с чиния — макарони със сирене, без претенции, но топли. Остави я пред нея.
— Яж.
Галина яде мълчаливо и си мислеше, че точно това е причината всичко друго да има смисъл.
Васил Калинов се обади след два дни. Този път гласът му звучеше различно — увереността беше леко пропукана.
— Галина Калинова, Красимир Орлов е готов да коригира предложението си. Говорим за двайсет процента.
— Не — отвърна тя.
От другата страна настъпи пауза.
— Двайсет и пет.
— Васил — каза тя търпеливо, — аз не искам дял в неговата компания. Искам собствена компания. Това са две различни неща.
— Той няма да спре — произнесе Васил Калинов. Сега в гласа му вече имаше нещо друго. Не заплаха, по-скоро предупреждение. Галина улови разликата.
— Знам — отговори тя. — Аз също.
Затвори и веднага позвъни на Зорница Александрова.
— Зори, продължават да натискат.
— Прегледах договорите ти — каза Зорница без никакво въведение. — Нямат реално основание за иск. Абсолютно никакво. Формулировките са стандартни, нищо конкретно. Нека пробват.
Красимир Орлов наистина реши да пробва, но по друг начин.
В петък вечерта, докато Галина беше в магазина и избираше нещо за вечеря, ѝ писа Снежана Костова.
„Гале, случва се нещо. Румен Варненски се е обаждал на Мария Емилова от „Прима груп“. Говорил е нещо за теб, тя се разстроила. Не знам подробности.“
Галина спря насред пътеката, точно пред рафта с ориз и леща. Мария Емилова. Значи натам бяха тръгнали.
Тя не отложи, не започна да обмисля, не изчака да се прибере. Позвъни на Мария Емилова веднага, направо от магазина.
— Мария Емилова, добър вечер. Разбрах, че са ви се обаждали.
Отсреща настъпи кратко мълчание. В тази една секунда се побра всичко — неловкост, объркване и видимо облекчение, че Галина сама е потърсила разговор.
— Да, обадиха ми се.