В офиса Галина Калинова продължи да се появява точно навреме. Предаваше папките на Фани Ангелова, отговаряше на всичките ѝ въпроси, показваше, обясняваше, усмихваше се. Държеше се разбиращо — точно както беше обещала.
Красимир Орлов беше доволен. Пред себе си виждаше спокойната Галина, сговорчивата Галина, жената, която уж нямаше никакви претенции. И това го отпусна.
Само че не знаеше едно.
Спокойствието има две лица. Едното е на човек, който вече няма какво да губи. Другото — на човек, който е взел решението си и просто чака подходящия момент.
При Галина беше второто.
В последния си работен ден тя остави върху бюрото заявлението за напускане по собствено желание, прибра снимката на Преслав Христов от рамката и излезе от офиса. В асансьора видя отражението си в огледалната врата и за миг се изненада от собственото си лице. Не изглеждаше съсипана. Нито объркана.
Изглеждаше събрана.
Телефонът ѝ потрепери в чантата. Беше съобщение от Мария Емилова от „Прима-груп“: „Галина, подписахме с новата ви агенция. Успех. Ще работим само с вас.“
Галина прибра телефона обратно.
Вратите на асансьора се отвориха във фоайето. Тя прекоси хола и излезе навън.
Седем години. Чиста сметка.
И всъщност всичко тепърва започваше.
Офис намери след седмица — скромно помещение на втория етаж в бизнес център на „Речна“. Имаше две прозорчета, малка зала за срещи с четири стола и кухненски кът с кафемашина. Нищо излишно. Но беше нейно.
В събота сутрин Александър Цветанов ѝ помагаше да пренасят кашоните, докато Преслав Христов риташе топка в двора със съседските момчета. Александър остави последната кутия на пода и огледа стаята.
— Тясничко е — каза той.
— Засега ще стигне — отвърна Галина, докато разплиташе кабела на монитора.
— Не това имах предвид. — Той замълча за кратко. — Искам да кажа, че за това, което можеш, мястото е малко.
Тя вдигна очи към него. В погледа на Александър нямаше подигравка. Просто казваше онова, което мислеше. Галина се усмихна. За първи път от седмици — истински. Не служебно, не за клиенти, не от любезност към колеги.
— Засега ще стигне — повтори тя по-меко. — Всяко нещо с времето си.
Красимир Орлов се обади на третия ден след напускането ѝ. Галина видя номера на екрана и остави телефона да звъни два пъти. Не от дребнавост — просто довършваше имейл до клиент.
— Значи така си го решила — започна той без никакво въведение. Гласът му беше различен. Не онзи мек, убедителен тон, с който говореше за „лесна работа“ и „всичко ще е наред“. Сега звучеше твърдо. — Отмъкна хората. Нашите клиенти.
— Красимир Орлов — каза тя спокойно, — клиентите сами решават с кого да работят. Аз никого не съм водила насила.
— Не ми ги разправяй тези. Много добре разбирам какво става.
— Тогава чудесно — отвърна Галина. — Щом разбирате, няма какво повече да обсъждаме.
Отсреща настъпи тишина. Тя каза повече от всяка реплика. След миг връзката прекъсна.
Галина остави телефона до клавиатурата и се върна към писмото. Ръцете ѝ бяха напълно спокойни.
Проблемите не се появиха веднага. Такива неща никога не започват веднага, когато срещу теб стои умен и търпелив човек. А Красимир Орлов беше точно такъв.
Първото предупреждение дойде в сряда, малко преди обяд. Обади ѝ се Валентин Александров.
— Галина, има една работа… — говореше предпазливо, сякаш стъпваше по тънък лед. — Вчера ми звъня Румен Варненски. Познавате ли го?
Познаваше го. Румен Варненски беше партньор на Красимир, стар приятел и собственик на малка консултантска фирма. От онези хора, които уж никога не вършат нищо лично, но все се оказват наблизо, когато някому потрябва мръсна услуга.
— И какво ви каза Румен? — попита тя.
— Намекна, че около вас имало… репутационни въпроси. Че не сте си тръгнали особено коректно. И че било по-разумно човек да не се обвързва с вас.
Галина затвори очи за секунда.
— Валентин Александров, седем години работихте пряко с мен. Вие сам сте виждали как си върша работата.
— Именно затова ви звъня на вас, а не на Варненски — отвърна той с леко виновен глас.
— Благодаря ви — каза тя. — Наистина.
След като разговорът приключи, Галина остана дълго пред прозореца. Значи така. Варненски. Красимир нямаше да атакува открито. Беше избрал тихия път — през познанства, през стари услуги, през приятелски кръгове. Да прошепне точните думи на точните хора — в това винаги беше бил майстор.
Тя отвори нов документ и започна да пише. Списък. На кого могат да се обадят. Какво могат да кажат. Какво ще отговори тя. Така правеше винаги, когато не знаеше какво следва — подреждаше всичко в списъци. Това ѝ връщаше усещането за контрол.
Междувременно Фани Ангелова чинно беше заела старото ѝ място. Галина научаваше това от Снежана Костова, която понякога ѝ пишеше — кратко, внимателно, сякаш се оглеждаше през рамо.
„Клиентите си тръгват един по един. Фани не разбира защо. Красимир крещи зад затворена врата.“
После дойде друго съобщение: „Взеха някакъв Васил Калинов от София. Казват, че бил кризисен мениджър. Обикаля офиса с физиономия на хирург.“
Галина четеше тези редове и не изпитваше злорадство. Само уморено разпознаване. Тя беше предвидила всичко това. Не го беше казала на глас, не и на Красимир, но отдавна знаеше какво се случва, когато живата работа бъде заменена с красива витрина.
Васил Калинов се оказа любопитна фигура. Седмица след появата си в компанията той ѝ писа лично — кратко, стегнато, делово, сякаш се познаваха от години.
„Галина, добър ден. Бих искал да се срещнем. Без ангажименти — просто да поговорим.“
Тя се взира доста дълго в съобщението, а погледът ѝ накрая се спря върху последните две думи: „Без ангажименти.“