— Давате ли си сметка какво говорите изобщо?! — гласът на Красимир Орлов в слушалката прозвуча толкова рязко, че Галина Калинова неволно дръпна телефона от ухото си. — Обяснявам ви съвсем нормално, човешки, а вие ми разигравате сцени!
Галина стоеше до прозореца на кабинета си — по-точно на бившия си кабинет, както беше разбрала преди няма и час — и гледаше навън. Долу денят си течеше както винаги: куриери профучаваха с тротинетки, пред кафенето се виеше опашка, по отсрещния корниз се бяха наредили гълъби. Светът не беше помръднал. Само нейният се беше разместил.
— Господин Орлов — отвърна тя спокойно, — разбрах ви.
— Е, чудесно! — той веднага омекна, усетил, че няма да последва скандал. — Фани Ангелова е умно момиче, има свеж поглед, от новото поколение е. Вие сте професионалист, Галина, влезте в положение. Поработете с нея два-три месеца рамо до рамо, предайте ѝ нещата, а аз няма да ви ощетя. Ще има премия, отлична препоръка, всичко ще бъде наред.
„Всичко ще бъде наред.“ Седем години труд — и накрая това.
Галина не побърза да отговори. Погледът ѝ се плъзна по бюрото: купчина папки с договори, цветни листчета с напомняния, снимка на сина ѝ в рамка — Преслав Христов беше на три години на тази снимка, а сега вече беше на десет. Седем години това бюро беше нейното място. Седем години тя идваше първа и си тръгваше последна. Седем години беше изграждала клиентската база от нищото — звънеше, уговаряше срещи, убеждаваше, задържаше хората, помиряваше ги, решаваше проблеми. Сто четиридесет и двама клиенти. Познаваше всеки по име, знаеше как се казват секретарките им, помнеше кой предпочита имейли и кой държи на личен разговор.
— Добре — каза най-сетне тя. — Ще вляза в положение.
Фани Ангелова се появи в офиса още на следващата сутрин — с бели маратонки, розова чаша от модерното кафене долу и с изражение на човек, който вече е решил всичко за себе си. Двадесет и шест годишна, стаж в Дубай, диплома от някаква европейска онлайн школа — Галина бързо събра сведения, защото колегите охотно споделяха, при това с нескрито съчувствие.
— Гале, дръж се — прошепна ѝ Снежана Костова от счетоводството, докато двете чакаха пред кафе машината. — Тя е племенница на жена му. Разбираш ли? Племенница.
— Разбирам — кимна Галина и си наля кафе.
И наистина разбираше. Дори по-добре, отколкото Снежана предполагаше.
Фани не беше лоша — ако беше такава, щеше да е по-лесно. Тя просто беше безразлична. Гледаше папките с договори така, сякаш пред нея лежеше купчина стари вестници. По срещите с клиенти се усмихваше красиво и произнасяше правилните фрази, но не чуваше хората. Не долавяше, че Валентин Александров от „Атлас“ всъщност не иска отстъпка, а настоява да бъде уважаван и да не го пришпорват. Не разбираше, че Мария Емилова от „Прима груп“ звъни всеки път не защото въпросът е спешен, а защото има нужда да се увери, че всичко е под контрол. Такива неща не можеха да се запишат в Excel.
Красимир Орлов гледаше Фани с онази особена нежност, с която човек не наблюдава служител, а инвестиция. Семейна инвестиция.
Галина виждаше всичко това. Мълчеше. И продължаваше да работи.
Вечер у дома тя разтваряше лаптопа на кухненската маса, пиеше чай и търпеливо правеше онова, което умееше най-добре: подреждаше информацията. Имаше личен телефон — не служебен, а неин, на който част от клиентите ѝ пишеха директно, защото им беше по-удобно. Имаше собствен архив с кореспонденция. Имаше и бележки в тефтер — старомоден навик, от който не се беше отказала дори когато всички преминаха към приложения.
Съпругът ѝ Александър Цветанов влизаше в кухнята, виждаше съсредоточеното ѝ лице и без дума оставяше до нея чиния със сандвичи.
— Късно е — казваше той.
— Знам.
— Преслав питаше дали ще отидеш на мача му в събота.
— Ще отида. Разбира се, че ще отида.
Александър сядаше срещу нея и я гледаше внимателно.
— Гале. Заслужава ли си всичко това?
Тя вдигаше очи от екрана.
— Още не знам каква точно цена има — отговаряше честно. — Но ще разбера.
Той не я притискаше. Именно това беше най-ценното у него — не настояваше, не разпитваше, не ѝ пречеше. Само прибираше чинията в мивката и си лягаше, знаейки, че тя ще дойде, когато приключи.
След три седмици Галина регистрира собствена еднолична фирма.
Без бързане. Без излишен шум. НАП, Агенцията по вписванията, банкова сметка — всичко това можеше да се уреди за няколко дни, ако човек знае как. А тя знаеше.
После отиде на среща. Не служебна — лична. В малко кафене на улица „Горска“, където правеха хубав филтър и джазът звучеше тихо, почти незабележимо. Там вече я чакаше Валентин Александров — набит мъж около петдесетте, с вечната писалка в джоба на сакото.
— Чух, че при вас има размествания — каза той, докато разбъркваше кафето си.
— Има малко — съгласи се тя.
— И какво следва?
Галина го погледна право в очите.
— Господин Александров, започвам свое. Малка агенция. Ще работя по същия начин, както съм работила досега — това го знаете. Въпросът е прост: идвате ли с мен?
Той помълча не повече от три секунди. После извади писалката си.
— Дайте ми данните.
През следващите две седмици Галина ходеше на срещи всеки ден — преди работа, след работа, в обедната почивка. Кафенета, заседателни зали, паркове, фоайета на бизнес центрове. От сто четиридесет и двамата клиенти седемдесет и осем казаха „да“ веднага. Още четиринадесет поискаха време да помислят. Това беше честно.