И това почти отговаряше на истината.
Срядата дойде неусетно.
Още от сутринта Валентин беше напрегнат, макар да се стараеше да го прикрива. Закусваше без дума, от време на време поглеждаше телефона си. Накрая каза, че има среща с партньори и че ще се прибере към обяд.
Мария само кимна. Прибра чиниите, избърса масата и изчака входната врата да се затвори след него.
Едва тогава се обади в службата, предупреди, че ще закъснее, и поръча такси.
Не тръгна към нотариус. Адресът беше друг — кантората на адвоката, когото леля ѝ беше открила. Млад, остър, с име на човек, който не губи дела, особено когато става дума за делба на имущество.
Докато седеше срещу него и подреждаше документите върху бюрото, телефонът ѝ леко потрепери.
Съобщението беше от Филип. Само една дума:
„Дойде.“
Мария задържа поглед върху екрана за миг, после прибра телефона обратно в чантата си.
Адвокатът говореше за срокове, за справки, за общо придобито имущество. Тя го слушаше съсредоточено и кимаше там, където трябваше. Вътре в себе си обаче усещаше странно спокойствие — онова хладно затишие, което идва, когато изборът вече е направен и връщане назад няма.
Валентин си въобразяваше, че само той знае правилата на играта. Само че Мария вече ги беше научила по-добре от него.
И следващият ход беше неин.
Тя се прибра преди Валентин.
Преоблече се, сложи вода за чай и седна на кухненската маса с лаптопа — както всеки друг ден, сякаш нищо особено не се беше случило. Когато ключът изщрака в бравата, дори не вдигна очи.
— Здрасти — каза Валентин, щом влезе в кухнята.
— Здрасти. Вечерята ще е готова след половин час.
Той мина покрай нея и метна сакото си на облегалката на един стол. С крайчеца на окото си тя улови стойката му — отпуснат, почти доволен. Човек, който е свършил нещо важно и е облекчен, че всичко е минало без излишен шум.
„Добре — помисли си Мария. — Ще видим.“
И отвори следващия файл с документи.
Адвокатът се казваше Драгомир Евгениев, беше малко над четиридесетте и се оказа точно такъв, какъвто леля ѝ го беше описала. Твърд. Практичен. Без излишни приказки.
Още в първите пет минути я попита:
— Жилището е купено по време на брака, нали?
— Да. Преди седем години.
— Вилата?
— И тя. Преди три.
— Имате ли брачен договор?
— Нямаме.
Той кимна и записа нещо в бележника си.
— Тогава по закон всичко се дели поравно. Това е изходната позиция. Ако той се опитва да прехвърля или оформя нещо зад гърба ви, проблемът ще бъде негов, не ваш. Най-важното е да не подписвате нищо, което ви донесе. Абсолютно нищо. Дори да ви уверява, че е чиста формалност.
Мария запомни тези думи. Едно към едно.
Валентин донесе документите четири дни по-късно.
Беше вечер. Влезе, седна срещу нея и постави на масата тънка папка — внимателно, почти нежно, сякаш оставяше нещо чупливо.
— Трябва да поговорим — каза той.
— Добре — отвърна Мария.
Очевидно беше очаквал друго. Паника може би. Сълзи. Въпроси. Но тя просто го гледаше спокойно и равнодушно, както човек гледа непознат в чакалня.
— Подадох молба за развод — произнесе най-сетне той. — Решението е мое. Мисля, че и ти разбираш — при нас отдавна всичко е…
— Вземи си папката — прекъсна го тя.
Той замълча рязко.
— Какво?
— Папката. Прибери я. Няма да подпиша нищо.
Валентин се облегна назад. Погледът му веднага се промени — стана по-остър, по-внимателен.
— Мария, това така или иначе ще се случи. Само ще се проточи.
— Нека се проточи — каза тя. — Аз не бързам.
Огнян се появи през следващата седмица.
Мария вече знаеше, че съществува — от онази кореспонденция в таблета. Но на живо го виждаше за първи път. Валентин го доведе в събота следобед, без да предупреди, така естествено, сякаш това жилище беше само негово.
Огнян беше около четиридесет и пет годишен, набит, с лъскав скъп часовник и усмивка на човек, свикнал да урежда нещата. Стисна ръката на Мария, после се огледа наоколо с изражение, сякаш наум пресмяташе цената на квадратния метър.
— Хубав апартамент — отбеляза той. — Вие ли правихте ремонта?
— Ние — отговори Мария.
— Ясно. — Той размени кратък поглед с Валентин. — Мария, аз помагам на Валентин по юридическата страна на въпроса. Искам да предложа вариант, който би бил удобен и за двама ви. Вие получавате вилата, той задържа апартамента. Бързо, спокойно, без съд.
Мария го погледна. После премести очи към Валентин.
— Вилата? — повтори тя. — Онази, която струва три пъти по-малко?
— Е, предвидена е и някаква компенсация…
— Не — каза тя съвсем просто.
Усмивката на Огнян остана на лицето му, но вече не изглеждаше толкова приятелска. Беше усмивка на човек, на когото рядко казват „не“ и който никак не обича да го чува.
— Мария, разберете ме правилно. Валентин е готов да реши всичко цивилизовано. Но ако се стигне до съд, процесът ще се проточи.