— Чуваш ли се изобщо какви ги говориш?! — хвърли Валентин през рамо, без да вдигне очи от екрана на лаптопа. — Казах ти да не пипаш моите неща. Толкова ли е трудно да го проумееш?
Мария стоеше безмълвно на прага на кабинета. В ръката си държеше негова риза — току-що изпрана, сложена на закачалка. Беше я донесла само за да я прибере в гардероба. Нищо повече.
— Исках просто да я сложа…
— Не съм те молил! — Той рязко се завъртя със стола към нея. Погледът му беше леден, далечен, почти непознат — сякаш срещу него не стоеше жена му, а някаква чужда жена, озовала се без право в дома му. — Махни я оттук и затвори вратата.
Мария окачи ризата на дръжката на гардероба и излезе. После затвори вратата. Бавно, внимателно, без да я тръшне.
От половин година насам тя затваряше всичко точно така — тихо и предпазливо.
Бяха женени от девет години. Мария работеше като старши счетоводител в строителна фирма, а Валентин беше търговски директор в производствена компания. Апартаментът, колата, вилата край Кюстендил — всичко беше придобито заедно, общо, на документи разделено поравно. Деца нямаха. В началото не бързаха, после животът някак сам ги отнесе в друга посока и темата остана настрани.
През последните две години Валентин се променяше малко по малко, почти неуловимо — както листата сменят цвета си: първо едва забележимо, а после изведнъж виждаш, че вече е есен. Започна да се прибира все по-късно от работа. Дреболиите го изкарваха от равновесие. Нощем заспиваше с гръб към нея, обърнат към стената.
Мария виждаше всичко. Но мълчеше. Надяваше се, че ще отмине.
Не отмина.
В средата на април случайно попадна на разпечатка.
Валентин беше излязъл по-рано от обикновено и в бързината бе забравил лист на принтера. Мария мина покрай него и го взе машинално, мислейки, че е някаква фактура или служебна бележка.
Оказа се списък с документи.
Удостоверение за сключен граждански брак. Справка от Имотния регистър за апартамента. Брачен договор — ако има такъв. Данни за имущество, придобито по време на брака.
Тя прочете листа веднъж. После още веднъж. Накрая го прегъна съвсем равно на две и го прибра в джоба на домашния си халат.
Седна на кухненската маса. Навън минаваха коли, някъде долу се чуваше детски смях. Светът продължаваше да се движи, все едно нищо не се беше случило.
Значи така, помисли си тя. Без крясъци. Без сълзи. Просто така.
Същия ден, докато Валентин беше на работа, Мария се обади на леля си — пенсионирана юристка — и с равен, почти делови глас ѝ разказа всичко. Жената я изслуша, помълча малко и каза само:
— Мария, не чакай. Изпревари го.
Но Мария избра друго. Искаше първо да разбере накъде точно е тръгнал. При кой нотариус. И защо му е потрябвал именно този списък с документи.
През следващите три дни наблюдаваше внимателно. Проверяваше историята на браузъра в общия таблет, който Валентин често забравяше да заключи. Гледаше кои приложения е отварял. Попадна и на кореспонденция — не с жена, както първоначално беше предположила, а с някакъв Огнян. Съобщенията бяха кратки, сухи, делови:
„Записах те за сряда, 11:00. Кантората е до НДК.“
„Подготви всички документи предварително.“
„Тя знае ли?“
„Не.“
Мария остави таблета на масата. Поседя неподвижно. После стана, наля си вода и я изпи на един дъх.
Значи сряда. Значи НДК.
Нотариалната кантора откри за петнадесет минути — по адреса в интернет. Малък офис на втория етаж в бизнес сграда, стъклена табела, семпъл сайт без излишен шум. На началната страница беше изписано името на нотариуса: Филип Андреев Симеонов.
Мария се взираше в екрана на телефона и не можеше да определи какво точно усеща. Защото Филип Симеонов беше Фильо. Същият Фильо от юридическия факултет, с когото пет години бяха седели на едни и същи лекции. Онзи, който ѝ носеше кафе от автомата и веднъж ѝ помогна да вземе изпита по данъчно право, когато тя се яви с температура.
Не се бяха виждали от осем години. Пишеха си рядко — поздравления за Нова година, понякога по някое харесване в социалните мрежи. Дотам.
Тя набра номера му веднага, без да си остави време да се разколебае.
— Ало? — Гласът беше познат, само малко по-улегнал от преди.
— Филипе, Мария Ларина е. Бивша Ларина, сега Громова.
Настъпи кратка пауза. После той прозвуча топло, искрено:
— Миме! Ти откъде се появи?
— От миналото — отвърна тя. — Трябва ми помощ. Само че е малко неудобно.
— Казвай.
И тя му каза.
Филип я изслуша, без да я прекъсва. Когато приключи, отново настъпи мълчание, но този път беше различно.
— Мария, не мога да обсъждам записванията на клиенти. Разбираш ме, нали?
— Разбирам — каза тя. — Не те моля за нищо незаконно. Искам само едно: ако той дойде, просто ми се обади. Една дума. Само за да знам.
Последва дълга тишина.
— А ти самата как си?
— Нормално.