— Ще има нерви, разходи, отлагания… — довърши Огнян.
— Драгомир Евгениевич ми каза същото — прекъсна го Мария. — Само че го обясни от другата страна.
Настъпи кратко мълчание.
— Кой е този Драгомир Евгениевич? — попита тихо Валентин.
— Моят адвокат.
Усмивката на Огнян изчезна така рязко, сякаш някой я беше изтрил. Валентин не каза нищо. Само я гледаше. И в погледа му Мария за пръв път от много време долови нещо различно. Не раздразнение. Не студенина. По-скоро уважение. Или объркване. Така и не успя да разбере кое от двете.
По-късно същата вечер, след като Огнян си тръгна, Валентин остана в кухнята. Седеше дълго на масата и въртеше между пръстите си чаша с вода.
— Откъде разбра? — попита най-сетне.
— За нотариуса ли?
— За всичко.
Мария помълча за миг. После реши да каже истината. Не от някаква висша честност, а защото вече нямаше смисъл да крие.
— Беше оставил разпечатка в принтера. В началото на април.
Той затвори очи и издиша бавно, сякаш въздухът излизаше от него на части.
— А нотариусът…
— Филип Смирнов — довърши тя вместо него. — Пет години учихме заедно. Не знаеше ли?
Валентин не отговори. Остави чашата на масата, изправи се и се прибра в спалнята.
Мария остана още малко сама в кухнята. Отвън градът продължаваше да шуми — коли, нечии гласове под прозорците, далечна музика. Животът си вървеше. Силен, разпилян, чужд и неин едновременно.
Тя взе телефона и написа на Драгомир Евгениевич:
„Идваха. Предложиха вилата срещу апартамента. Отказах. Какво следва?“
Отговорът пристигна почти веднага:
„Чудесно. Утре в десет. Имам нещо важно.“
Мария остави телефона настрани. Стана и угаси лампата в кухнята.
Нещо важно. Добре.
Тя вече знаеше как се чака.
На следващата сутрин Драгомир Евгениевич я прие точно в десет — без закъснение, без любезности за времето, без излишни въпроси. Направо по същество.
— Седнете. — Той обърна лаптопа към нея. — Погледнете внимателно.
На екрана беше отворена справка от Имотния регистър. Мария се вгледа в датите, после в номерата и сумите. Отначало не схвана веднага. После смисълът започна да се подрежда.
— Това… вилата ли е? — попита тя бавно.
— Бившата вила — поправи я адвокатът. — Преди три седмици съпругът ви я е прехвърлил на майка си. Дарение. Не може да се направи със задна дата, но съдът ще го приеме като опит да се извади имущество от общата маса. А това работи във ваша полза, Мария. При това много сериозно.
Тя остана загледана в екрана още няколко секунди. След това вдигна очи към него.
— Значи ми е предлагал нещо, което вече е прехвърлил на майка си?
— Точно така.
Нещо в нея се сви. Не от болка. По-скоро от онова окончателно, безвъзвратно разбиране, след което човек вече няма накъде да се самозалъгва. Девет години. Девет години беше живяла до този мъж.
— Какво трябва да направя? — попита спокойно.
— Подаваме насрещен иск. И не бива да губим време.
Филип ѝ се обади сам още същата вечер. Съвпадението беше почти случайно.
— Мария, как си?
— Държа се бодро — отвърна тя и гласът ѝ прозвуча почти убедително.
— Слушай, разбирам, че положението е доста странно. Но исках да те питам нещо съвсем просто… ти яде ли днес?
Тя се засмя. За първи път от седмици. Кратко, но истински.
— Не.
— Тогава да се видим. Не като нотариус и клиент. Просто като двама души от Юридическия факултет, които не са се срещали от цяла вечност.
Срещнаха се в малък ресторант близо до Докторската градина — тихо място, без излишна показност, с дървени маси и хубаво кафе. Филип беше почти същият като в университета. Само погледът му беше станал по-внимателен, а в движенията му имаше някаква увереност и тежест, каквато преди липсваше.
Говориха дълго. Най-напред за студентските години, за общи познати, за това кой къде се е изгубил. После, по-предпазливо и сякаш между другото, стигнаха и до живота. Филип спомена сухо, че е разведен от четири години, и не се впусна в обяснения. Мария оцени това.
Когато си тръгваха, той задържа вратата пред нея и каза:
— Знаеш ли, справяш се много достойно. Наистина.
— Не аз съм достойната — отвърна тя. — Просто той забрави разпечатката в принтера.
Филип се разсмя. След миг се засмя и тя.
Делото се проточи два месеца.
Валентин си нае адвокат — също опитен, не случаен човек. Огнян се мяркаше някъде на заден план и от време на време изпращаше през общи познати предложения „да се разберат човешки“. Мария всеки път отговаряше по един и същи начин: да разговарят с Драгомир Евгениевич.
Накрая вилата беше върната към общото имущество. Съдът прие дарението като опит за укриване на собственост, точно както беше предвидил адвокатът. За апартамента постановиха да бъде продаден, а сумата — разделена поравно. Колата остана за Валентин; той я караше, докато Мария така или иначе ходеше на работа с метрото.
В деня на последното заседание Мария излезе от сградата на съда, спря на стъпалата и постоя така около минута. Слънцето я заслепяваше, а на улицата кипеше обичайният шумен следобед.