Ти сама докара децата пред заключена порта, защото си решила, че моето „не“ не важи.
Антон Борисов тресна задната врата на буса. Хамалите се качиха обратно в кабината. Николай Живков без дума измъкна раницата си от колата, а Полина Стоянова стискаше плюшения заек до гърдите си и гледаше не към къщата, а към майка си. Точно този поглед за първи път през целия ден накара Десислава Валентинова да млъкне.
Когато останалите вече се приготвяха да потеглят, Павел Родопски се приближи до Илиана Вълкова.
– Да не стигаме до развод – произнесе тихо. – Ще взема ключа от Десислава Валентинова. Само не прави от това голяма работа.
– Ти си ѝ дал ключа. Ти си обещал къщата. Ти поиска от мен да преглътна всичко заради сестра ти. Кое точно според теб не трябва да правя на голяма работа?
– Исках да помогна.
– С моя имот.
Той се намръщи раздразнено.
– Все към документи го обръщаш.
– Защото „по човешки“ вие пристигнахте с бус и хамали.
Павел Родопски понечи да възрази, но до тях стоеше Васил Любомиров, а зад гърба му Десислава Валентинова отново настояваше да ѝ плати половината разходи за пренасянето. В този момент спорът вече изглеждаше неудобен дори за него.
– Ще си прибера моите неща – каза той.
– Днес между 18:00 и 19:00. В присъствието на Евелина Илиева. Ще подготвя списък.
– Значи вече и в собствения ми дом ще ме пускаш по график?
– След случилото се днес – да.
Той я погледна така, сякаш едва сега осъзна, че познатата му Илиана Вълкова, която винаги замазваше скандалите, вече не беше спряла само на думи. Беше преминала към действия.
Същата вечер Павел Родопски дойде в градския апартамент, за да вземе вещите си. Евелина Илиева, двоюродната сестра на Илиана Вълкова, седеше в кухнята с тефтер пред себе си и не се намесваше. На пода бяха подредени две чанти: дрехите на Павел Родопски, кутия с документи, лаптопът му и рибарските принадлежности. Илиана Вълкова не спореше, не връщаше миналото и не го упрекваше за стари неща. Просто му подаваше онова, което беше негово, и отбелязваше всяка вещ в списъка.
– Евелина Илиева, може ли да излезеш за малко? – попита Павел Родопски. – Трябва да поговорим с жена ми.
– Тук съм като свидетел – отвърна спокойно тя.
Павел Родопски се усмихна накриво.
– Илиана Вълкова, сериозно ли реши заради Десислава Валентинова да зачеркнеш всичко?
– Не е заради Десислава Валентинова. Заради това, че ти реши вместо мен.
– Мислех, че ще проявиш разбиране.
– Не си мислел. Проверяваше дали ще се огъна.
Той сведе очи към чантата.
– Мама казва, че си станала чужд човек.
– Предай на Галина Огнянова, че този път е казала истината.
Павел Родопски се задържа на прага. Личеше, че очаква онази последна пауза, в която Илиана Вълкова обикновено отстъпваше: молеше да не се карат, предлагаше да говорят утре, търсеше компромис вместо всички. Само че този ден компромисът вече беше потеглил обратно с белия бус, без да разтовари нищо.
– Ще върна ключа от къщата – каза той.
– Днес.
– У Десислава Валентинова е.
– Тогава го вземи от Десислава Валентинова и го върни днес.
Павел Родопски беше на косъм да избухне, но погледна към Евелина Илиева и се овладя. След два часа изпрати куриер с плик. Вътре лежеше ключът с червения ключодържател. Същият, който Десислава Валентинова размахваше пред портата.
Илиана Вълкова го снима, прибра го в чекмеджето и изпрати на Павел Родопски само едно съобщение: „Получих го. По останалите въпроси – писмено.“
На следващия ден Десислава Валентинова ѝ изпрати дълго съобщение. Пишеше, че децата са спали при баба си на сгъваеми легла, че Антон Борисов напразно е платил за буса, че Илиана Вълкова можела поне „като човек да влезе в положение“. Накрая беше добавила: „Ние не сме ти го вземали. Само искахме да поживеем там.“
Илиана Вълкова отговори кратко, без излишна жестокост: „В чужда къща може да се живее само със съгласието на собственика. Моето съгласие не беше дадено.“
Повече Десислава Валентинова не ѝ писа.
Към вечерта на 11 юни Илиана Вълкова отиде в „Брезичка“ и до старата месингова табелка закрепи нова: „Влизането е разрешено само със съгласието на собственика.“ Без украси, без обяснения, без дълги предупреждения. Просто така, че следващият човек с чужд ключ да не се преструва, че не е разбрал.
Къщата беше чиста и празна от чужди вещи. В навеса нямаше кашони на Антон Борисов. По стаите не бяха струпани чували на Десислава Валентинова. Пред портата не чакаше бус. Павел Родопски вече не пишеше със заповеднически тон, а Галина Огнянова престана да звъни с разговори за семейни задължения.
Илиана Вълкова обиколи двора, намести резето и провери вратата. После седна на стъпалото на верандата и отвори списъка със задачи: пътеката пред входа, люлякът край оградата, рафтът в килера. Обикновени грижи на стопанин. Точно онези, които никой не забелязваше, докато внезапно не решеше, че домът по някаква причина е „общ“.
Телефонът ѝ кратко светна. Евелина Илиева беше написала, че Десислава Валентинова е наела малка къща в съседния район. Срещу пари. Без веранда, без градина и без чужда собственичка, която да бъде притисната.
Илиана Вълкова прочете съобщението и прибра телефона. Не изпита радост. Остана само простият и ясен извод: нечий чужд живот най-после беше уреден не за нейна сметка.
Тя затвори портата, още веднъж провери резето и влезе в къщата. Отвън останаха чуждите ключове, чуждите планове и чуждият навик някой друг да решава вместо нея.