– Полиция викам не срещу роднини, а срещу опит някой да влезе в моя дом насила.
– Не си позволявай да говориш така за Десислава Валентинова! – сопна се Галина Огнянова. – Тя е с деца.
– Децата не дават право на никого да се настанява в чужди стаи.
Павел Родопски се приближи до портата. Опита се да овладее гласа си, да звучи разумно и спокоен, но напрежението личеше във всяка дума.
– Илиана Вълкова, отвори. Няма нужда от полиция, ще се разберем помежду си. Десислава Валентинова се е увлякла, ти също се ядоса. Нека засега приберат кашоните в бараката, а довечера ще седнем и ще поговорим.
– Не.
– Това са само вещи.
– Не. Това е първата крачка към настаняване тук. И ти много добре го разбираш.
Десислава Валентинова веднага се намеси, сякаш само това бе чакала:
– Разбира се, че е настаняване! Къде да отидем сега? Нали ти самият каза, че тя ще помърмори малко и после ще се примири.
Павел Родопски рязко извърна глава към сестра си. Едва в този миг му просветна, че тя не му помага да излезе от положението, а с всяко изречение го предава все по-дълбоко.
– Казах, че ще говоря с Илиана Вълкова – измърмори той.
– Не е вярно. Каза: „Ключът ще бъде у вас, влизайте, аз ще оправя нещата.“
Илиана Вълкова погледна мъжа си. Вече нямаше нужда да доказва каквото и да било. Най-важното Десислава Валентинова го бе изрекла сама.
На пътя се появи патрулна кола. Васил Любомиров слезе заедно с още един служител, поздрави кратко и поиска документите. Илиана Вълкова му подаде папката, личната си карта и разпечатките от съобщенията.
Десислава Валентинова веднага заговори високо:
– Това е семеен спор. Не сме крадци. Дошли сме при брат ми, той лично ни разреши.
Васил Любомиров се обърна към Павел Родопски.
– Вие собственик ли сте на къщата или на парцела?
Павел Родопски не отговори. Замълча така, сякаш думите изведнъж бяха изчезнали.
– Не – каза Илиана Вълкова вместо него. – Собственик съм аз. Ето удостоверението.
Полицаят прегледа листовете и се обърна към Десислава Валентинова:
– Без съгласието на собственика нямате право да влизате в имота и да внасяте вещи. Ако смятате, че имате основание да живеете тук, решавате въпроса по законов ред. Към момента ви е заявен ясен отказ.
Антон Борисов се намръщи.
– Имаме ключ.
– Ключът сам по себе си не доказва право на пребиваване – отвърна Васил Любомиров. – Още повече, когато собственикът изрично възразява.
Лицето на Десислава Валентинова пламна.
– Значи да останем с децата на улицата? Заради нейната алчност?
За първи път през този ден Илиана Вълкова не отговори на нея, а погледна към свекърва си.
– Галина Огнянова, у вас има свободна стая. Нали сте семейство.
Свекървата мигновено отмести очи.
– При мен тече ремонт. И кръвното ми е високо. Не мога да понасям шум.
Десислава Валентинова бавно се извърна към майка си.
– Значи при теб не може, а тук може?
– Не започвай – раздразнено я сряза Галина Огнянова. – Аз съм вече възрастна жена, имам нужда от спокойствие.
– А аз какво да правя? – гласът на Десислава Валентинова се пречупи от ярост. – Павел Родопски каза, че всичко е решено!
Павел Родопски стоеше до портата и гледаше в земята. Ролята му на човек, който урежда всичко, приключи точно в мига, в който трябваше да отговаря за собствените си обещания.
Илиана Вълкова извади телефона си и отвори кореспонденцията.
– Моля да приемете сигнал. Ето съобщението на Десислава Валентинова за преместването. Ето и съобщението на Павел Родопски, че е дал ключ. Днес пристигнаха с багаж, опитаха да отключат портата и да внесат имущество, въпреки че аз отказах.
Павел Родопски вдигна глава.
– И моите съобщения ли показваш?
– Да. Защото си предоставил достъп до моя дом без моето съгласие.
– Ти тръгна срещу семейството.
– Не, Павел Родопски. Вие дойдохте срещу мен.
Васил Любомиров записваше обясненията спокойно, без излишни реплики. Именно това удряше най-силно. Нито Десислава Валентинова, нито Галина Огнянова успяваха да обърнат разговора в познатото „нали сме роднини“. На хартия не оставаха обиди и въздишки, а конкретни действия: ключ, хамали, опит за отключване, отказ на собственика.
Хамалите поискаха да им бъде платено чакането и курсът. Антон Борисов започна да спори, но бързо разбра, че никой няма да товари обратно кашоните без пари. Десислава Валентинова вече крещеше не на Илиана Вълкова, а на Павел Родопски:
– Ти ни подведе! Казах на хората, че се местим. Освободихме жилището. Събрахме всичко. И сега какво?
Павел Родопски понечи да обясни, че всичко можело да се уреди спокойно, но дори Галина Огнянова не го погледна. В този момент тя мислеше само как да спаси себе си.
– Десислава Валентинова, за няколко дни ще дойдете при мен – каза тя неохотно. – Само не носете всички вещи. Наистина нямам много място.
Десислава Валентинова се изсмя кратко и зло.
– Разбира се. В дома на Илиана Вълкова може да влезем с легла и кашони, а при теб – „не носете всички вещи“.
Илиана Вълкова мълчеше. Тази сцена вече не изискваше нейното участие. Хората, които преди час я притискаха като единен фронт, сега разпределяха помежду си неудобството, парите за буса и чуждите обещания.
Васил Любомиров върна документите на Илиана Вълкова.
– Сигналът ще бъде регистриран. Ще бъдете уведомена за резултата от проверката. На присъстващите е разяснено, че нямат право да влизат и да разтоварват вещи без вашето съгласие.
– Благодаря – каза Илиана Вълкова.
Десислава Валентинова чу думата и рязко се обърна към нея.
– Доволна ли си? Посрами родата, изкара децата на пътя.
– Не, Десислава Валентинова – отвърна Илиана Вълкова тихо.