Но сигнал за опит да се влезе в имота против волята на собственика са длъжни да приемат. След това вече ще има проверка.
Илиана Вълкова си записа съвсем кратко: документите да са у нея, отказът да бъде казан на глас, обаждане в полицията, после заявление. Това не беше схема за отмъщение. Беше ред. А именно редът беше нещото, което в семейството на Павел Родопски винаги посрещаха с раздразнение.
На сутринта, 10 юни, Илиана Вълкова пристигна във вилната зона „Брезите“ в 10:40. Портата беше заключена отвътре със старото резе. От външната страна още висеше месинговата табелка: „Частна собственост“. Баща ѝ я беше поставил навремето, когато ѝ прехвърли къщата. Преди тази табела ѝ се струваше прекалено строга за обикновено вилно място. Сега обаче гледаше надписа като на нормална защита — само че без метален механизъм.
Вътре всичко си стоеше така, както го беше оставила: градинските ръкавици на верандата, празните рафтове в малката стая, заключеният шкаф с инструментите. Илиана Вълкова нарочно мина през помещенията и засне кратко видео. Не за спомен и не за красота. А за всеки случай — ако после изведнъж се появяха чужди кашони и започнеха приказките: „Ние вече живеехме тук.“
В 12:07 телефонът ѝ звънна. Беше Галина Огнянова.
– Илиана Вълкова, ти разбираш ли какво правиш? – започна свекърва ѝ направо, без дори да поздрави. – Десислава Валентинова цяла нощ не е мигнала от нерви. Децата питат защо леля Илиана Вълкова се стиска.
– Защото леля Илиана Вълкова не е длъжна да предоставя къщата си за чуждо преместване.
– Чуждо ли? Това е сестрата на мъжа ти.
– Точно така. Сестра на мъжа ми. Не собственик.
Галина Огнянова издиша шумно в слушалката.
– Скрила си се зад някакви хартийки. Човешки трябва да се постъпва. На Десислава Валентинова сега ѝ е трудно, Антон Борисов си търси работа, децата цяло лято се мъчат в града. А ти сама си седиш в къща с двор от деветстотин квадрата.
– Галина Огнянова, щом толкова ви е жал за Десислава Валентинова, приберете я при вас.
Гласът отсреща веднага стана по-рязък.
– При мен няма място.
– Имате свободна стая.
– Правя ремонт. Освен това съм възрастна жена, не мога да търпя шум.
– Значи при вас шумът е проблем, а при мен не е?
Свекървата замълча за миг. После продължи по-тихо, но още по-злобно:
– Не притискай Павел Родопски. Мъжът не търпи дълго такива неща. Ще останеш сама в тоя свой дворец и тогава ще си спомняш как си отблъснала семейството.
– Ако семейството започва с чужд ключ и хамали, такова семейство не ми трябва.
Илиана Вълкова първа прекъсна разговора.
В 13:20 пред портата спря бял товарен бус. След него застана сребристият кросоувър на Десислава Валентинова. Антон Борисов слезе от колата с работна жилетка, веднага отвори задната врата на буса и подвикна на хамалите да не се бавят. Вътре се виждаха кашони, чували, разглобено детско легло и голям пластмасов сандък с надпис „Кухня“.
Десислава Валентинова излезе последна. Беше с ярко яке, а на ръката ѝ се люлееше червен ключодържател с ключ. Огледа къщата така, сякаш проверяваше дали стаята ѝ е подготвена както трябва.
– Е? – извика тя към Илиана Вълкова. – Отваряй. Хамалите са на час.
Илиана Вълкова стоеше на стъпалата пред входа с телефон в ръка.
– Обръщайте колата. Не давам съгласие да се нанасяте тук.
– Не започвай пред децата – махна Десислава Валентинова към Николай Живков и Полина Стоянова. – Ние вече освободихме апартамента. Павел Родопски каза, че всичко е уредено.
– Павел Родопски няма право да се разпорежда с моята къща.
Антон Борисов се приближи до портата и се подсмихна.
– Госпожо, първо ще свалим багажа, после спокойно ще си говорите. Защо да държите хората да чакат?
– Няма да сваляте нищо.
– И какво ще направиш? – Десислава Валентинова вдигна ключа. – Ние имаме достъп.
Тя пъхна ключа в бравата. Илиана Вълкова не хукна към нея, не я хвана за ръката и не започна да се кара с Антон Борисов. Само включи записа на телефона и произнесе високо, така че всички да чуят:
– Десислава Валентинова, аз, Илиана Вълкова, собственик на къщата и дворното място, ви забранявам на вас, на съпруга ви и на хамалите да влизате в имота и да внасяте вещи. Не съм давала съгласие да живеете тук.
Десислава Валентинова дръпна ключа. Бравата щракна, но портата не се отвори: отвътре я държеше резето. Антон Борисов веднага се наведе към оградата, сякаш търсеше пролука, през която да бръкне и да отвори.
– Не пипайте оградата – каза Илиана Вълкова и набра дежурната част. – Обаждам се от вилна зона „Брезите“. Имотът е мой. Хора се опитват да влязат с чужд ключ и да внесат багаж въпреки изричния ми отказ. Документите са при мен.
Десислава Валентинова изведнъж изгуби усмивката си.
– Ти сериозно ли звъниш?
– Да.
– Павел Родопски! – кресна тя към пътя, макар Павел Родопски още да не беше пристигнал. – Виж докъде стигна жена ти!
Хамалите се отдръпнаха от буса. Единият каза на Антон Борисов, че в семейни разправии не се месят. Антон Борисов нервно хлопна вратата на товарния бус, но не се отмести от портата.
Павел Родопски дойде след десет минути заедно с Галина Огнянова. Свекървата слезе първа от колата и тръгна право към Илиана Вълкова, без изобщо да погледне кашоните.
– Ти полиция ли викаш срещу роднините си? – изсъска тя. – Срам за цялото вилно селище.