— Изтегли парите, на мама ѝ трябват спешно! — нареди мъжът ми и ме побутна към банкомата с такава решителност, сякаш двамата атакувахме вражески бункер, а спасението на света зависеше от моята карта.
Още в колата Александър се държеше подозрително мило. Намали дори радиото и на два пъти повтори:
— Само не се пали, става ли? На мама и без това ѝ е тежко.
Тогава още нямах представа, че не ме водят към отдавна чаканата покупка, а на своеобразна финансова очна ставка.
Спрях на място, без изобщо да извадя картата от портмонето. Пред банкомата, препречила пътя на всички останали чакащи, вече стоеше свекърва ми — Жанета Ковача.
До нея беше оставена огромна чанта, почти колкото малка кучешка колиба. В едната си ръка тя стискаше два паспорта и папка с някаква разписка. Но най-важното беше лицето ѝ — изражение на жена, която не моли за услуга, а благосклонно приема данък от покорени поданици.
Картината се подреди в главата ми с плашеща бързина.
От няколко месеца заделях пари стотинка по стотинка. Събирах за хубав промишлен оверлог — не евтина пластмасова машинка за подгъване на пердета, а истински инструмент, с който да поемам поръчки, да шия за продажба и най-после да престана да завися от финансовите настроения на Александър.
Модела го бях избрала предварително. От магазина ми го пазеха до вечерта, а аз вече си представях как ще стои до прозореца — на мястото на вечните обещания на мъжа ми от типа „ще го купим по-нататък“.
Само че по пътя посоката внезапно се промени.
— За какво точно са нужни толкова спешно? — попитах спокойно, оглеждайки тази живописна сцена.
Александър раздразнено сви рамо. На лицето му се появи онова изражение на забързан мъченик, което мъжете придобиват, когато искат да изглеждат добри синове, но смятат да платят за това с чужди пари.
— Невена, после ще ти обясним. Тегли, хората чакат — каза той и се опита да ме закрие с гръб от опашката, сякаш можех да избягам направо през стъклото на търговския център.
Жанета Ковача веднага се включи с жалостив тон, поне октава по-висок от обичайния:
— Невенче, недей да ни излагаш пред хората. Капарото ще изгори след час! От агенцията са категорични: остатъкът трябва да се внесе до шест вечерта, иначе мястото заминава, а парите не се връщат!
Думата „капаро“ ме сряза неприятно. Благотворителността обикновено не върви с предварителни вноски. Погледът ми се спря върху папката в ръката ѝ.