А да превърнеш собствения си дом в обслужващ пункт за пораснал битов инвалид — това вече беше съвсем друга история.
Точно след седем дни звънецът на вратата иззвъня някак плахо.
На прага стоеше Иван Калинов. Сам. Изглеждаше смачкан, гузен и толкова нещастен, сякаш го бяха върнали от фронта без победа.
— Милена… аз… върнах се — промълви той и неловко прехвърли тежестта си от единия крак на другия. — На мама ѝ е много по-добре. Кръвното ѝ се оправи. Каза, че вече чудесно се справя сама.
Застанах насред коридора, скръстих ръце пред гърдите си и не помръднах дори на сантиметър.
— Виж ти, какво забележително оздравяване. Направо случай за медицинско списание — усмихнах се студено. — Слушай внимателно, Иван. През тази врата ще влезеш само ако приемеш моите условия.
Той наведе глава с покорството на човек, който най-сетне е разбрал, че няма накъде да отстъпва.
— Първо — започнах аз, като произнасях всяка дума отчетливо. — Още сега ми превеждаш по картата парите за онзи матрак, който си купил от общите ни средства.
— Второ. Сам се обаждаш на хамали и още утре този матрак изчезва от спалнята ми.
— Трето. Ако още веднъж разбера, че си обещавал нещо зад гърба ми или си дал ключове от моя апартамент на когото и да било, заминаваш при майка си с багажа и с молба за развод. Достатъчно ясно ли се изразих?
— Ясно — отвърна глухо съпругът ми и извади телефона си, за да отвори банковото приложение.
— И ключовете — добавих.
Без да каже нито дума, Иван Калинов свали от връзката ключовете за апартамента и ги остави върху дланта ми.
Едва тогава, за пръв път от цяла седмица, се отместих от вратата.
А в събота започна второто действие на тържественото отстъпление.
Най-напред хамалите изнесоха матрака. Увит във фабричното си фолио, той вече не приличаше на лечебно средство, а на доказателство за нечие срамно нахалство.
После пристигна Снежана Костова, за да прибере остатъците от своя неосъществен гарнизон: кашони, кристални чаши и мечтата да настани румънския сервант в моята спалня.
Тя мъкнеше всичко към асансьора в пълно мълчание, докато от площадката я следеше изпитателният, почти рентгенов поглед на Зоя Каменара, която, разбира се, беше излязла точно навреме.
От генералската стойка на свекърва ми не беше останала и следа. Вече не раздаваше заповеди, не оглеждаше жилището като бъдеща владетелка и дори не посмя да хвърли поглед към спалнята.
Зоя Каменара, естествено, не успя да се въздържи.
— Снежанке, ами регистрацията в общината? Нали уж щяхте да се прехвърляте тук?
Снежана Костова притисна кашона с кристала така силно, сякаш вътре лежаха последните останки от нейния щаб.
— Размислих — изсъска тя през зъби.
— Случва се — казах аз спокойно. — Понякога на човек му стига само една седмица семейно щастие, за да си спомни собствения адрес.
Седем дни под един покрив с родния ѝ син излекуваха Снежана Костова по-добре от всякакви лекарства.
И от кръвното. И от самотата. А най-вече — от навика да живее на чужд гръб.