След паузата добавих още, вече съвсем спокойно:
— И още нещо. Майка ти не придобива права върху спалнята ми само защото ти не си намерил смелост да ѝ кажеш „не“.
Погледнах първо него, после Снежана Костова.
— Няма как да я нанесеш тук, да ѝ раздадеш ключове и да уреждаш адресна регистрация без моето съгласие. Това е жилище, Иване, не коридор за свободно преминаване със стар румънски бюфет до входа.
Свекърва ми рязко се наклони напред, готова да избухне, но думите ѝ заседнаха някъде по пътя. Ролетката, която стърчеше от джоба на жилетката ѝ, изведнъж изгуби цялата си заплашителност. До преди минута изглеждаше като жезъл на бъдеща владетелка, а сега беше просто евтина пластмасова лента.
Документите лежаха върху масата тежко и окончателно — като чугунен тиган, който всеки момент може да падне върху нечия самоувереност.
— Ти… ти собствената му майка ли ще изхвърлиш? — изхлипа Снежана Костова, като за миг смени командирския тон с обиден и плачлив.
— Никой не ви оставя на улицата. Имате си чудесен двустаен апартамент — отвърнах аз без да повиша глас. — Но нали ви е трудно сама? Нали имате нужда някой да ви помага?
После се обърнах към съпруга си.
— Иване, ти нали толкова искаше да уредиш майка си? Дал си ѝ ключове зад гърба ми, купил си матрак, подготвил си всичко. Браво. Това вече е истинска синовна грижа. Сега отивай да си събереш багажа.
Той ме изгледа така, сякаш думите ми бяха на чужд език.
— Как така… къде да ходя?
— При майка си. Любовта към ближния пламти най-силно, когато този ближен не е настанен в чужда спалня.
Направих кратка пауза и довърших:
— Отиваш да живееш при Снежана Костова. Ще ѝ помагаш в домакинството, ще ѝ мериш кръвното и ще доказваш обичта си с дела, а не за моя сметка.
Иван примигна няколко пъти, но не каза нищо смислено.
— А ако решиш да останеш тук — утре подавам иск за делба на имуществото. Ще получиш своите скромни квадратни метри, ще ги продадеш за жълти стотинки и пак ще се озовеш при майка си. Само че тогава ще бъде окончателно.
Още същата вечер лично му помогнах да напълни спортния сак. Извиках такси и изпратих двамата заедно с кашона кристални чаши, който свекърва ми държеше така, сякаш изнася семейна реликва от опожарен дворец.
След като вратата се затвори зад тях, в апартамента настъпи тишина. Не просто спокойствие, а истинска, съвършена тишина.
Тази седмица беше почти празник.
Прибирах се в чистия си дом, заключвах спокойно, спях в собствената си спалня, след като бях избутала чуждия матрак на пода, и много добре знаех, че някъде в другия край на града вече зрее неизбежна битова катастрофа.
Иван Калинов беше човек с дълбоко вкоренени навици. За него изпраните ризи се появяваха в гардероба сякаш по природен закон. Хладилникът, в неговите представи, сам произвеждаше кюфтета и супи. А мръсните чорапи, хвърлени до дивана, мистериозно изчезваха в някакво паралелно измерение.
Снежана Костова, от своя страна, през последните десет години живееше сама. В нейния дом царяха стерилен ред, тишина и режим, при който дори прашинките сякаш знаеха на кой рафт им е мястото.
Още на третия ден Иван ми звънна с унил глас, за да попита как точно се пуска пералнята.
На петия ден до мен вече бяха стигнали новини. Снежана Костова се оплаквала на същата онази Зоя Каменара от „едър мъж на главата ѝ“, който изпразвал хладилника, гледал телевизия до полунощ и оставял трохи навсякъде след себе си.
Оказа се, че да се хвалиш със сина си пред съседките е едно нещо.