Етап 1. Половината от мечтата
— Значи не можете? — повтори свекървата. — Или просто не желаете?
Десислава Огнянова вдигна поглед към Надежда Яворова и запази гласа си равен.
— Не искаме да дадем парите за първата вноска за жилище в бизнес, за който няма никакви ясни сметки.
На масата настъпи такава тишина, че дори Невена, която рисуваше в другата стая, спря да шумоли с моливите.
Даниела Атанасова изсумтя презрително:
— Тоест вашият апартамент ви е по-важен от моя живот?
— За нас най-важни са животът на дъщеря ни и сигурността на семейството — отвърна Десислава Огнянова.
Надежда Яворова бавно отмести чашата си настрани.
— Семейство, значи. Добре. Тогава да говорим открито. Шест години живеете в моя апартамент почти без пари. Ако бяхте под наем, досега щяхте да сте дали поне двайсет хиляди лева на чужди хора. Аз ви подадох ръка. Сега е ваш ред да помогнете на Даниела Атанасова.
Любомир Велизаров най-сетне остави лъжицата.
— Мамо, ние плащаме всички сметки, правихме ремонт на кухнята, сменихме прозорците, оправихме водопровода…
— За себе си сте го правили! — отсече свекървата. — Не ми брои тук всяка гайка и всяка дреболия.
Десислава Огнянова усети как нещо в нея изстива. Думите на Надежда Яворова боляха, но имаха и една полза — разкъсваха последните ѝ заблуди.
— Надежда Яворова, правилно ли разбирам? Поставяте ни избор: или даваме на Даниела Атанасова дванайсет хиляди лева, или напускаме жилището?
— Точно така — каза свекървата. — До края на месеца освобождавате апартамента, щом не желаете да бъдете семейство.
Любомир Велизаров скочи рязко от стола.
— Мамо, осъзнаваш ли, че имаме дете?
— Именно заради детето трябва да сте благодарни. Други на ваше място земята щяха да целуват.
Десислава Огнянова също се изправи.
— Невена, прибери моливите. Тръгваме си.
Даниела Атанасова се подсмихна:
— Вкъщи ли? Засега още е вкъщи.
Десислава Огнянова се обърна към нея.
— Запомни добре тези думи. Един ден сама ще разбереш колко грозно звучат.
Етап 2. Пътят, по който никой не говореше
До града пътуваха в пълно мълчание.
Невена заспа почти веднага, притиснала до гърдите си хартиената кукла. Любомир Велизаров стискаше волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Десислава Огнянова гледаше светлините край пътя и си мислеше колко странно е всичко: шест години беше наричала онзи апартамент дом, макар някъде дълбоко в себе си винаги да беше знаела, че истински дом ще стане едва когато ключовете бъдат техни.
— Прости ми — каза най-накрая Любомир Велизаров.
Тя не се обърна веднага.
— За кое точно?
Той се усмихна горчиво.
— Че ѝ казах за спестяванията. Че вярвах, че мама просто се радва, задето събираме пари. Че не го разбрах по-рано.
— Искал си да имаш доверие на майка си.
— А тя преброи нашите пари.
— Да.
Любомир Велизаров зави към двора пред блока. Прозорците им на четвъртия етаж светеха в меко жълто. Това беше жилището, в което Невена беше направила първите си крачки. Там Десислава Огнянова беше лепила тапети в кухнята, качена върху старо столче. Там Любомир Велизаров посред нощ беше сглобявал детското креватче и беше ругаел шепнешком, за да не събуди новородената им дъщеря.
И изведнъж всичко това се оказваше временно.
У дома Десислава Огнянова сложи Невена да спи, после извади лаптопа.
— Какво правиш? — попита Любомир Велизаров.
— Търся апартаменти.
— Сега ли?
— Сега. Дадоха ни срок до края на месеца.
Той седна до нея.
— Имаме двайсет и четири хиляди и осемстотин лева. Ако не пипаме резерва, можем да внесем първоначалната вноска.
— Значи резервът остава непокътнат. Ще гледаме само това, което наистина можем да си позволим.
Любомир Велизаров покри ръката ѝ със своята.
— Десислава Огнянова, няма да дам тези пари на Даниела Атанасова.
Тя го погледна внимателно.
— Дори ако майка ти започне да те притиска?
— Дори ако ме обяви за лош син.
За първи път през този ден Десислава Огнянова си позволи да издиша спокойно.
Етап 3. Жилището, което не бяха избрали
Следващите дни се превърнаха в истинско надбягване с времето. Работа, детска градина, огледи, разговори с брокери, сметки по кредита. Десислава Огнянова правеше таблици. Любомир Велизаров обикаляше по адреси след смяна.
Надежда Яворова се обаждаше всяка вечер.
Отначало говореше меко:
— Любомире, помисли си добре. Даниела Атанасова не ви е чужд човек.
После тонът ѝ стана обиден:
— Никога не съм очаквала такава коравосърдечност от теб.
А накрая започна да казва всичко направо:
— Десислава Огнянова те настрои срещу нас. Преди нея ти беше нормален син.