— Поех допълнителни ангажименти, отказахме се от почивките. После обаче свикнахме. Понякога, Александър Цветанов, компромисът е единствената врата, когато ти се струва, че всички други са заключени.
Същата вечер Александър Цветанов остана дълго в кухнята. Чаят му изстина, а той все въртеше телефона в ръце и гледаше екрана. Накрая събра смелост и набра номера на Елена.
— Елена, аз съм. Моля те, не затваряй.
— Слушам те.
— Може ли да се видим? Да поговорим спокойно.
— За какво да говорим, Александър? Ти вече реши всичко вместо мен.
— Искам да намеря изход. Такъв, който да е приемлив за всички.
От другата страна настъпи продължително мълчание.
— Добре. Утре в седем вечерта. В кафене „Стария град“.
На следващия ден Александър Цветанов пристигна по-рано. Беше напрегнат почти като преди първата им среща. Елена се появи точно в седем — поддържана, сдържана, красива, но някак далечна. През тази седмица разделени той бе осъзнал колко силно я обича и колко непоносимо би било да я загуби.
— Благодаря ти, че дойде.
— Кажи каквото имаш да казваш.
— Елена, разбрах, че постъпих неправилно. Не трябваше да вземам толкова важно решение без теб. Прости ми.
Тя кимна, но изражението ѝ остана хладно.
— И какво предлагаш сега?
— Намерих вариант. Ще наема жилище за майка ми близо до нас. В новата кооперация на съседната улица има свободен апартамент. Така тя ще е наблизо, ще можем да ѝ помагаме и да я наглеждаме, но всеки ще има свое пространство.
— А парите откъде ще дойдат?
— Петър Александров ми предложи допълнителна работа — консултации и обучения през уикендите в нашия учебен център. Освен това ще спестим парите за отпуската. Ще се справя.
Елена не отговори веднага. Личеше, че премисля всяка дума.
— А майка ти ще се съгласи ли?
— Ще я убедя. Ще ѝ обясня, че така е най-добре за всички.
— Александър, даваш ли си сметка, че дори при този вариант основната тежест пак ще падне върху мен? Ти ще работиш, а аз ще съм тук, наблизо, на разположение.
— Давам си сметка. Затова съм готов да наемем жена, която да идва по няколко часа на ден и да помага с грижите. Не искам да бъдеш вързана за дома.
— Това ще струва много.
— Знам. Но ще измислим начин. Най-важното е да запазим семейството си.
За първи път от седмици Елена се усмихна — слабо, но истински.
— Добре. Нека опитаме по твоя начин. Само че имам едно условие.
— Какво?
— Ако нещата тръгнат зле, ако майка ти отново започне да се меси в живота ни или да поставя условия, веднага търсим друг изход. Без безкрайни спорове и отлагане.
— Съгласен съм.
Стиснаха си ръцете като партньори, които току-що са подписали важен договор. После Александър Цветанов внимателно взе ръката на жена си и я докосна с устни.
— Много ми липсваше, Елена.
— И ти на мен. Да се прибираме ли?
Преместването на Светлана Велизарова стана месец по-късно. Разбира се, тя не беше във възторг от мисълта, че ще живее отделно, а не под един покрив със сина си. Но постепенно прие реалността — друг разумен вариант нямаше. Александър Цветанов говори с нея открито: или самостоятелен апартамент близо до семейството, или ще остане сама в селото.
Финансово първите месеци бяха тежки. Александър наистина работеше през почивните дни и почти напълно се отказа от личните си разходи. С времето обаче новият ритъм се превърна в навик. Светлана Велизарова получи нужните медицински грижи и вече не се оплакваше толкова от самотата. А Елена можеше сама да определя докъде се простира участието ѝ в грижите за свекърва ѝ.
След половин година дойде и новината, която двамата бяха чакали толкова дълго — Елена беше бременна. Детето, за което мечтаеха, най-после намери място в живота и плановете им. И колкото и странно да изглеждаше, именно Светлана Велизарова се оказа най-голямата им помощница в подготовката. Отделното жилище ѝ позволяваше да бъде истинска баба — близка, полезна и обичаща, без да се превръща в натрапчива свекърва.
— Знаеш ли — каза веднъж Елена, докато галеше наедрелия си корем, — идеята ти майка ти да се премести при нас всъщност не беше лоша. Просто трябваше да бъде осъществена по друг начин.
— Важното е, че намерихме решение, което устройва всички — отвърна Александър Цветанов и я прегърна.
И двамата вече разбираха: семейството не е само любов. То е и умението да чуеш другия, да потърсиш компромис и да помниш, че всеки човек има свои нужди и свои граници, които заслужават уважение.