— Тоалетката ти, Милена Бургаскиа, ще я изнесем на терасата, а на нейно място идеално ще се побере моят румънски бюфет.
Жълтата метална лента на рулетката се прибра с остро, хищно щракване в пластмасовата кутия и за малко не отнесе нокътя на Снежана Костова.
Свекърва ми стоеше насред спалнята ни с вид на главнокомандващ, който лично очертава границите на току-що превзета територия.
Аз застинах на прага. Дори не бях успяла да събуя обувките си в антрето.
Погледът ми прескочи от нея към леглото ни.
Върху него се мъдреше чужд двоен матрак, още стегнат в фабричното фолио.
Съпругът ми, Иван Калинов, стоеше до прозореца и нервно прехвърляше тежестта си от единия крак на другия, вперил необичайно съсредоточен поглед в перваза.
Изглеждаше така, сякаш внезапно е разбрал, че е мида, но някой е забравил да му даде черупка, в която да се скрие.
На нощното ми шкафче, като подигравка, проблясваше връзката с резервните ключове от нашия апартамент. Същите онези ключове, които Иван Калинов винаги държеше в малката си мъжка чанта.
— Какъв бюфет, Снежана Костова? — попитах тихо, макар вътре в мен вече да се навиваше стегната, ледена пружина.
— Моят. От хола — отсече тя и с отвращение побутна настрани парфюмите ми. — И между другото, прибери си козметиката. Получавам алергия от всякакви химии.
После ме изгледа така, сякаш аз бях единствената пречка пред реда във вселената.
— Иванчо не ти ли каза? Тежко ми е сама в двустайния на другия край на града. Кръвното ми играе. Премествам се при вас. Ти си млада жена, ще отстъпиш.
Тя посочи с рулетката към вратата.
— Твоите неща ще ги пренесеш в онази малка стаичка, дето сте натъпкали всякакви боклуци. А спалнята ще я дадете на мен. Иван вече ми поръча и лечебен матрак.
Най-сетне Иван Калинов откъсна очи от перваза. Направи си най-честното и измъчено изражение и промърмори:
— Милена, наистина… Мама има нужда от грижи. Нали сме семейство. Просто си премести вещите.
После добави, още по-тихо:
— А ние с мама тук… ще подредим всичко. Ще помърмориш малко и ще свикнеш.
От коридора се чу пъшкане и на прага на спалнята се появи съседката ни от етажа — всезнаещата леля Зоя Каменара.
В ръцете си държеше внимателно картонена кутия с тежкия стар кристал на свекърва ми.
— Къде да го оставя, Снежанке? — попита тя с меден гласец, като ме оглеждаше с неприкрито любопитство.
— Ей там, до гардероба, Зойче — махна небрежно с ръка Снежана Костова.
После се обърна към мен и нарочно повиши тон, за да може съседката да не изпусне нито дума:
— Снахите идват и си отиват, но майката на сина е една.
И, доволна от собствената си мъдрост, продължи:
— Нашата Милена Бургаскиа е разумна жена. Няма да изхвърли стара болна майка на улицата от жилището на собствения ѝ син. Утре ще довършим формалностите.