— Тази, където е телевизорът? — Елена рязко се изправи. — Там работя. Там са компютърът ми, книгите ми, документите ми.
— Ще ги преместиш в спалнята. Ще се намери място.
— Александър Цветанов, чуваш ли изобщо какво говориш? Разпореждаш се в моя апартамент така, сякаш е твоя собственост. Не ме питаш, не се съобразяваш с нуждите ми, не те интересува как ще живея аз…
— Това е нашият дом, Елена. Общият ни дом.
— Не — отвърна тя тихо, но думите ѝ прозвучаха твърдо. — Това е моят дом. Жилището се води на мое име, сметките ги плащам аз, ремонтът беше направен с парите от продадените бижута на майка ми. Ти си регистриран тук, но това не те прави собственик.
Александър Цветанов пребледня. Елена никога досега не беше произнасяла истината толкова открито. Да, по документи апартаментът беше неин, но той винаги го беше възприемал като семеен дом. Нали бяха съпрузи. Нали бяха едно семейство.
— Значи заради някакви формалности си готова да оставиш болната ми майка на улицата?
— Готова съм да защитя дома си от нахлуване, което не съм разрешавала. Ако за теб майка ти стои над мнението ми и над спокойствието ми, направи си изводите.
— Какви изводи?
— Наеми жилище за себе си и за майка си. Печелиш достатъчно добре, за да го направиш. Живейте както прецените, грижете се един за друг. Само че без мен.
— Това заплаха за развод ли е?
— Не те заплашвам. Просто назовавам нещата такива, каквито са. Ако за теб думата на жена ти няма значение, ако си готов да преобърнеш живота ми заради собствените си планове, тогава какъв е смисълът от този брак?
Александър Цветанов се обърка. Такъв категоричен отпор от обикновено меката и отстъпчива Елена не беше очаквал. Беше убеден, че тя ще повиши тон, ще се ядоса, но накрая пак ще се съгласи, както се беше случвало толкова пъти.
— Елена, не прибързвай. Ние се обичаме. Наистина ли си готова да съсипеш семейството ни заради това?
— А ти готов ли си да го съсипеш с едноличните си решения? Александър Цветанов, за осем години брак нито веднъж не съм те поставяла пред свършен факт. Винаги сме разговаряли, обсъждали сме, решавали сме заедно. А сега се държиш като човек, който само нарежда.
— Аз се грижа за майка си!
— А за жена си?
Той не намери какво да отговори. Елена влезе в спалнята, извади пътна чанта от гардероба и започна да подрежда дрехи вътре.
— Какво правиш? — попита той, вече уплашен.
— Докато решиш кое е по-важно за теб — семейството ни или това да държиш майка си под постоянен надзор — ще остана при приятелка. А ти помисли добре.
— Елена, не си тръгвай. Нека поговорим още веднъж.
— Няма какво повече да обсъждаме. Ти реши вместо мен. Сега се справяй и с последствията без мен.
На следващата сутрин Елена наистина напусна апартамента. Александър Цветанов остана сам в жилището, което изведнъж му се стори чуждо, студено и прекалено празно. Обади се на майка си и ѝ каза, че преместването се отлага за неопределено време заради семейни обстоятелства.
— Какво е станало, сине? — разтревожи се Светлана Велизарова.
— Нищо особено, мамо. Просто… има неща, които трябва да изясним.
— Значи тя е виновна, нали? Не иска да дойда при вас. Знаех си. Тя не ме обича. Никога не ме е обичала.
— Мамо, не говори така…
— А как да говоря? Виждам как ме гледа. Все едно съм ѝ враг. А аз искам само доброто ви.
Александър Цветанов слушаше оплакванията ѝ и усещаше как все повече затъва в безизходица. Двете най-важни жени в живота му не можеха да съществуват под един покрив. А той се оказа притиснат между тях като между два воденични камъка.
Седмицата премина в мъчителни размисли. Елена не вдигаше телефона. Изпрати само кратко съобщение, че е добре и че мисли за бъдещето си. Александър Цветанов ходеше на работа като замаян, а отпадналият му вид не остана незабелязан и от колегите.
— Проблеми вкъщи ли има? — попита го Петър Александров, директорът на завода, когато го извика при себе си.
— Семейни разногласия, Петър Александров.
— Разбирам. Знаеш ли, преди около десет години и аз попаднах в подобна ситуация. Жена ми не искаше и да чуе майка ми да се нанесе при нас. Каза ми: или тя, или аз.
— И как постъпихте?
— Наех апартамент за майка ми в съседната кооперация. Да, излизаше скъпо, но семейството ми остана цяло. Майка ми беше наблизо, жена ми беше спокойна, а накрая всички спечелиха.
— А финансово как се справихте?
— В началото беше трудно.