— майка ми няма да ни пречи. Напротив, ще помага вкъщи, а когато имаме дете — и около него…
— Ще помага? — Елена се усмихна горчиво. — Александре, за всичките години на брака ни майка ти нито веднъж не прие мое решение без забележка. Според нея готвя неправилно, чистя неправилно, обличам се неправилно. Осем години минаха, а тя все още ме нарича „онази жена“. Това ли наричаш помощ?
— Тя просто е… от старото поколение. По-консервативна е. Ще свикне с времето.
— Осем години не ѝ ли стигнаха да свикне?
Александър Цветанов отвърна поглед към прозореца. Навън вечерта се сгъстяваше, лампите една по една светваха по улицата. Някъде в далечината се чу приглушеното бучене на влак — същият такъв, който можеше да доведе майка му от селото.
— Не мога да я оставя сама там, Елена. Просто не мога.
В гласа му имаше истинска болка и сърцето на Елена за миг се сви. Тя знаеше колко силно Александър обича майка си, въпреки всичките ѝ недостатъци. Светлана Велизарова наистина беше била добра майка — строга, но справедлива. Беше дала на сина си образование, беше го възпитала с ясни принципи и чувство за отговорност. Но като свекърва бе почти непоносима.
— Добре — промълви Елена тихо. — Нека още веднъж разгледаме всички варианти. Може би все пак има някакъв компромис.
Следващите седмици се превърнаха в безкрайни разговори, от които не произлизаше нищо. Александър всеки ден звънеше на майка си, слушаше оплакванията ѝ за болежките, за самотата, за трудностите с лекарите и прегледите. А вечер, щом се прибереше, започваше отново да убеждава жена си, че Светлана Велизарова трябва да заживее при тях.
— Елена, миналата седмица е паднала. Добре че съседката я видяла навреме. А ако никой не беше забелязал? Можеше да лежи така цял ден.
— Александре, има гривни с бутон за спешен сигнал. Можем да сложим и камери в жилището ѝ, ако това ще те успокои.
— Това не решава проблема. На нея ѝ трябва постоянна грижа.
— Тогава наеми жена, която да я гледа.
— С какви пари? Добра гледачка ще ми вземе една трета от заплатата.
— Значи майка ти не струва една трета от заплатата ти? — попита Елена с горчива ирония.
— Не изопачавай думите ми. Казвам само, че е неразумно да хвърляме пари, когато можем сами да я наглеждаме.
— Ние ли? Или по-скоро аз?
Александър замълча. Знаеше, че жена му е права. В тяхното семейство домашните задължения отдавна лежаха основно върху нейните плещи. Той работеше и осигуряваше доходите, а Елена поддържаше дома, пазаруваше, готвеше, подреждаше. Ако майка му се нанесеше при тях, най-тежката част от грижите неизбежно щеше да падне пак върху нея.
— Ти все пак не си на пълен работен ден — опита се да се защити той. — Имаш повече време.
— Работя почасово в библиотеката, защото планирахме дете. Защото трябваше да се щадя, да съм по-спокойна, да се подготвям за бременност, да пазя здравето си. А сега искаш към всичко това да прибавя и грижите за майка ти?
— Тя не е безпомощна. Просто трябва някой да е наблизо.
— Александре — Елена седна до него на дивана и хвана ръката му, — опитай се да ме чуеш. Аз не съм против майка ти. Просто гледам реално на нещата. Ние тримата няма да можем да живеем спокойно в един апартамент. Това ще стане постоянен източник на напрежение. Ще страдаме всички — и ти, и аз, и тя.
— А може би вие двете просто още не сте се научили да се разбирате?
— След осем години?
Той рязко издърпа ръката си. В този момент му се струваше, че Елена нарочно отказва да разбере колко сериозно е положението. Майка му имаше нужда от помощ, а най-близкият му човек сякаш му обръщаше гръб.
— Знаеш ли какво, Елена? Омръзна ми да въртим едно и също. Решението е взето. На майка ми там ѝ е зле и тя ще се премести при нас. Това е.
— Как така „решението е взето“? Нали уж обсъждахме…
— Обсъждаме вече цял месец. Ти намираш хиляда причини да не стане, но не предлагаш нито едно истинско решение. Междувременно майка ми може сериозно да се разболее или да ѝ се случи нещо. Няма да позволя това.
Елена усети как гневът започва да кипи в нея. Цял месец беше проявявала търпение, обяснявала, търсила варианти, предлагала компромиси. А сега мъжът ѝ просто я поставяше пред свършен факт, сякаш нейното мнение изобщо не съществуваше.
— И кога смяташ да я преместиш? — попита тя с леден глас.
— Другата седмица. Вече говорих с момчетата, ще помогнат да пренесем багажа ѝ. Ще освободим една стая и тя ще се настани там.
— Коя точно стая смяташ да освободиш? — попита Елена, без да откъсва очи от него.