— Мама ще се нанесе при нас! — отсече съпругът така, сякаш решението вече беше взето.
— Не при нас, а при теб! И можеш още отсега да започнеш да си търсиш квартира! — отвърна рязко жена му.
Елена стоеше до прозореца в кухнята и гледаше как дъждовните капки бавно се стичат по стъклото. Зад гърба ѝ тиганът тихо пращеше — приготвяше вечеря за двама. За себе си и за Александър Цветанов. Както обикновено. Както всеки ден през последните осем години от общия им живот.
— Елена, трябва да поговорим — прозвуча сериозният глас на мъжа ѝ.
Тя се обърна. Александър Цветанов седеше на кухненската маса, телефонът лежеше пред него, но погледът му беше някъде далеч. Елена веднага разбра: разговорът няма да бъде приятен. За тези години се беше научила да разчита и най-дребните му знаци — отклонения поглед, стегнатите рамене, нервното почукване на пръстите по плота.
— Слушам те — каза кратко тя и изключи котлона.
— Вчера говорих с майка ми. Пак се оплакваше от здравето си. Ту кръвното ѝ скача, ту сърцето я стяга. В местната амбулатория вече е останал само фелдшер, лекарят напуснал преди месец. Общинският център е на четиридесет километра, а автобус има два пъти седмично.
Елена мълчаливо седна срещу него. Знаеше накъде върви всичко това. Темата вече беше повдигана неведнъж и всеки път приключваше по един и същи начин — без решение.
— Александре, обсъждали сме го. Майка ти е свикнала с къщата си, със съседите, с всичко там. Целият ѝ живот е на онова място.
— Какъв живот? — прекъсна я той остро. — Самота и болежки? Елена, тя е на шейсет и осем. Има нужда някой да се грижи за нея, има нужда от нормални лекари. Тук има добра поликлиника, болницата е близо. А и ние ще можем да я наглеждаме.
Елена въздъхна. Светлана Велизарова наистина не беше млада, но характерът ѝ… беше особен. Властна, взискателна, свикнала никой да не ѝ противоречи. При редките си гостувания тя намираше повод да разкритикува всичко — от начина, по който се вари супата, до подредбата на мебелите. Елена си спомни посещението ѝ от миналата година, когато свекърва ѝ три дни пренарежда чиниите в кухненските шкафове, защото „редът трябва да е истински ред, а не как да е“.
— Сашо, разбирам, че се тревожиш за майка си. Но помисли трезво: съвместният живот ще бъде много тежък. Тя е привикнала в собствения си дом да командва всичко. А този апартамент е мой. Тук съм израснала, тук живееха родителите ми. Знаеш какъв характер има.
Александър Цветанов сви вежди. Не обичаше Елена да му напомня, че жилището ѝ е останало от родителите. Макар официално и той да беше регистриран там, това все пак засягаше мъжкото му самолюбие.
— Елена, тя ми е майка. След смъртта на баща ми ме отгледа сама. Работеше на две места, за да мога да уча. И сега, когато има нужда от помощ, да ѝ обърна гръб ли?
— Не казвам да ѝ обръщаш гръб. Казвам, че има и други варианти. Можем да наемем жена, която да я посещава, да ѝ помагаме с пари, да ходим по-често при нея…
— Жена да наемем? С какво? Имаш ли представа колко струва това? А две домакинства няма как да издържаме.
Елена стана и започна да разчиства масата, въпреки че още не бяха вечеряли. Трябваше да прави нещо с ръцете си, за да удържи напрежението, което се надигаше в нея.
— Александре, нека бъдем честни един с друг. Ти печелиш добре. Заместник-директор си в завода, получаваш премии. Ако наистина е толкова важно майка ти да бъде под наблюдение, наеми ѝ жилище по-близо до нас. Или ти се премести при нея на село.
— Какво? — Александър Цветанов скочи от стола. — Предлагаш ми да зарежа работата си и да се преместя накрай света? А нашият живот? Кариерата ми?
— А моят живот? — отвърна остро Елена. — Аз също работя. И аз имам планове. Искахме дете, помниш ли? Или смяташ, че под един покрив с майка ти това ще стане по-лесно?
Между тях падна тежко мълчание. Темата за детето болеше и двамата. Преди три години Елена беше загубила бременността в късен месец. Оттогава опитваха отново, но без успех. Лекарите повтаряха едно и също: по-малко нерви, повече спокойствие, тиха и сигурна атмосфера у дома.
— Елена — гласът на Александър Цветанов внезапно омекна, сякаш се опитваше да смени тона и да я убеди с добро.