— Ще продължаваш ли да се държиш като дете?!
— Държа се като възрастен човек, Александър. Като човек, на когото му омръзна да живее по чужди правила.
След две седмици той се появи. Беше донесъл цветя, говореше тихо, извиняваше се и повтаряше, че вече е осъзнал всичко.
— Нека започнем отначало. Ще се изнеса от мама, ще си наема стая. Ще оправим нещата.
— Александър, можеш да се преместиш тук.
Той огледа малкото, скромно жилище и неволно повдигна вежди.
— Тук ли?
— Да. Това е нашият апартамент. Моят и на Ива. Ако искаш, можеш да живееш с нас.
— Но… нали е твой.
— Именно. Мой е. Не е на майка ти. Мой. И ако дойдеш тук, ще се съобразяваш с моите правила.
Лицето му се напрегна.
— Какви правила?
— Майка ти няма да идва без покана. Няма да ми казва какво да готвя и как да възпитавам дъщеря си. Няма да даваме пари на сестра ти просто защото така е решила. Ние сме отделно семейство.
Александър дълго не каза нищо. После попита почти шепнешком:
— А ако мама се обиди?
— Нека се обижда.
— Елена…
— Пет години живях в нейния дом и търпях. Сега това е моят дом и тук важат моите правила. Или ги приемаш, или не. Друг вариант няма.
Той си тръгна, без да отговори.
Измина месец. Елена записа Ива в ново училище, купи мебели и малко по малко подреди жилището. Работеше, вземаше дъщеря си от занималнята, приготвяше вечеря, а преди сън двете гледаха анимационни филмчета.
В една съботна сутрин Александър застана пред вратата. До него имаше два куфара.
— Може ли да вляза?
Елена мълчаливо отвори по-широко.
Той пристъпи вътре, остави куфарите и се огледа.
— Мислих много. Ти беше права. Трябваше още отдавна… да застана на твоя страна.
— Трябваше.
— Прости ми.
Елена кимна.
— Добре. Но запомни: това е моят дом. Тук правилата са мои. Ако майка ти пак започне да командва, няма да си мълча. И ти също няма да мълчиш.
— Няма — обеща той.
Мария Иванова дойде след седмица — разбира се, без да предупреди. Натисна звънеца и влезе с недоволно изражение.
— Е, голяма бърлога сте си намерили!
— Здравейте, Мария Иванова — каза спокойно Елена. — Моля, събуйте се.
— Аз няма да стоя дълго.
— Тогава можете да останете в коридора.
Свекърва ѝ се вцепени.
— Какво?
— В нашия апартамент гостите се събуват. Ако не желаят, остават в коридора.
Мария Иванова се изчерви и погледна към сина си. Александър стоеше до Елена. Не каза нищо, но този път не сведе очи.
След няколко секунди свекървата бавно събу обувките си.
Беше дребна победа. Но за Елена означаваше много.
Мина половин година. Мария Иванова така и не се примири напълно — продължаваше да дава съвети, да намира кусури и да обяснява как трябва да се живее. Само че Елена вече не преглъщаше. Без викове, без скандали, но твърдо поставяше граници.
А Александър постепенно се учеше да я подкрепя.
Една вечер, когато Ива вече спеше, Елена стоеше до прозореца и гледаше светлините на града. Александър се приближи зад нея и я прегърна.
— Съжаляваш ли, че купи този апартамент?
Тя поклати глава.
— Нито за миг. Това е най-доброто решение, което съм вземала от години.
— Дори по-добро от това да се омъжиш за мен? — пошегува се той.
Елена се усмихна.
— То е на второ място.
И двамата се засмяха. Навън валеше сняг и покриваше града с бяло.
А вътре, в малкия едностаен апартамент в покрайнините, беше топло. Тихо. Спокойно.
Защото това вече беше техният дом. Истински дом, в който правилата не се диктуваха от свекървата, а се решаваха от тях самите.
И това нямаше цена.