— Жанета е вашата по-малка дъщеря — отвърна Елена с едва сдържано недоумение. — На трийсет и две години е. За какво обучение говорите?
— Иска да се запише на курсове!
— А на Александър за какво му е кола? Той дори няма книжка.
— Ще изкара!
Елена притвори очи. Цялата тази сцена вече приличаше на абсурден сън, в който всяка следваща реплика беше по-нелепа от предишната.
— Мария Иванова, това бяха мои пари. Оставени ми от моята баба. И имах пълното право да си купя жилище.
— Жилище имаш! Тук живееш!
— Това е вашият апартамент. Не моят.
— Нали сме семейство!
— Семейство ли? Пет години съм тук като човек без собствено място. Не мога дори вечеря да сготвя, без първо да поискам позволение от вас.
Мария Иванова разпери ръце, сякаш беше станала жертва на страшна несправедливост.
— Александър! Чуваш ли как ми говори жена ти?!
Александър стоеше до стената и не казваше нищо.
— Александър — обърна се към него Елена. — Кажи поне нещо.
Той вдигна поглед. Първо погледна майка си, после нея.
— Ами… мама не е съвсем неправа, Елена. Трябваше да се посъветваш. Става дума за голяма сума.
— За моята голяма сума.
— Да, но ние сме семейство…
— Значи според теб майка ти е права? — гласът на Елена беше нисък, но всяка дума падаше тежко. — Трябвало е да дам парите на вас, вместо да си купя собствен дом?
Александър се смути и започна да мачка пръсти.
— Не казвам да ги дадеш… Просто трябваше да го обсъдим.
— С кого да го обсъждам? С теб? С майка ти? Или със сестра ти, която идва веднъж месечно само когато ѝ трябват пари?
— Елена, ти в момента не си на себе си! — избухна Мария Иванова.
— Напротив. За първи път от пет години съм напълно на себе си. Просто направих нещо, което аз исках. Не вие.
Тя се обърна, влезе в стаята, където спеше Ива, и внимателно я побутна по рамото.
— Слънчице, събирай си играчките. Местим се.
Ива примигна сънено.
— Къде?
— В нашия нов дом.
На Елена ѝ бяха нужни двайсет минути. Събра две чанти — дрехи, документи, най-любимите играчки на Ива. Нищо друго не ѝ трябваше.
Александър стоеше на прага.
— Наистина ли ще си тръгнеш?
— Да. Наистина.
— Елена, това е глупост. Заради какво?
Тя спря, изправи се и го погледна право в очите.
— Заради това, че за пет години нито веднъж не застана до мен. Нито веднъж не каза на майка си: „Стига.“ Нито веднъж не ме защити.
— Просто не исках скандали…
— А аз не искам повече да живея в дом, в който никой не ме уважава.
Докато излизаше, Мария Иванова крещеше след нея за неблагодарност, егоизъм и развалена младеж. Елена не се обърна.
Хвана Ива за ръка, повика такси и си тръгна.
До новия апартамент стигнаха късно вечерта. Ива тичаше любопитно из празните стаи, а гласчето ѝ отекваше весело в голите стени. Елена разстла одеяло направо на пода и извади термос с чай.
— Мамо, ние вече тук ли ще живеем? — попита Ива.
— Да, слънчице.
— А татко?
Елена замълча за миг.
— Татко засега ще остане при баба ти.
— Защо?
Тя прегърна дъщеря си.
— Защото понякога възрастните трябва да поживеят отделно. За да помислят.
Ива кимна с онази детска мъдрост, която винаги успяваше да я изненада.
Двете седяха на пода, пиеха чай от една и съща чаша и гледаха през прозореца към нощния град. Наоколо беше тихо. И спокойно.
За първи път от пет години — истински спокойно.
Александър звънеше всеки ден. В началото се сърдеше, после започна да я убеждава да се върне, а накрая почти молеше.
— Елена, стига вече с тези инати. Прибирай се.
— Не.
— Мама е обидена.
— И аз също.
— Е, и какво сега?