В жилището си Мария Иванова се държеше така, сякаш всяко кътче, всяка вещ и всеки човек вътре ѝ принадлежаха. Тя определяше какво ще има за вечеря, кога ще се пуска телевизорът, в колко часа Ива трябва да легне, кое може да се купи и кое било „ненужен разход“.
Елена нямаше право дори на мнение. Живееше под чужд покрив и по чужди правила.
— Еленче, пак не си облякла Ива както трябва, ще настине детето!
— Елена, защо си взела точно този колбас? Казах ти да купуваш само онзи, който е намален!
— Еленче, не ѝ чети приказки преди сън, после няма да може да заспи!
Александър обикновено мълчеше. Щом Елена повдигнеше въпроса да се изнесат, той започваше да увърта:
— Хайде още малко да останем. Защо да бързаме? На мама ѝ е трудно сама.
— А на мен лесно ли ми е? — питаше тя.
— Потърпи. Все пак ми е майка.
И Елена търпеше. Година след година. Четвърта, после пета. Ходеше на работа, даваше половината си заплата на свекърва си, отглеждаше дъщеря си и преглъщаше забележките за манджите, дрехите, начина, по който възпитава Ива.
Все се надяваше, че един ден Александър ще каже твърдо: „Стига толкова. Местим се.“
Но той така и не го каза.
После почина бабата на Елена.
Виолета беше тиха и добра старица, прекарала целия си живот в малък град, в скромен двустаен апартамент. Други внуци нямаше — само Елена. И беше оставила всичко на нея.
Жилището беше старо и плачеше за ремонт, но се намираше в центъра. Елена отиде за погребението, оправи документите и пусна апартамента за продажба.
Купувач се намери изненадващо бързо. Продаде го за петдесет хиляди лева. Парите постъпиха по сметката ѝ в един сив октомврийски ден. Тя седеше на бюрото си, гледаше сумата в банковото приложение и за първи път от пет години усети нещо забравено: имаше избор.
Не каза на никого. Нито на Александър, а още по-малко на Мария Иванова.
Започна да търси сама. Преглеждаше обяви вечер, ходеше на огледи в обедната почивка или след работа. Не ѝ трябваше лукс. Искаше малко жилище — чисто, светло и нейно. Нямаше значение кварталът, нямаше значение размерът. Важното беше да бъде нейно.
След около месец го намери. Едностаен апартамент в нова сграда в покрайнините. Тридесет и осем квадрата, завършен до ключ, големи светли прозорци и спокоен двор. Цената беше четиридесет хиляди лева.
Елена го купи още същия ден.
Оформи документите на свое име, взе ключовете и отиде да го види. Застана в средата на празната стая, заслуша се в тишината и се усмихна. Просто така. Без причина. За първи път от години.
Това беше нейният дом. Само нейният.
Планираше вечерта да говори с Александър. Спокойно, насаме. Да му обясни, че е купила жилище със свои пари, че вече е време да се отделят от майка му, че Ива е на седем и има нужда от собствено пространство.
Но Мария Иванова научи преди него.
Как точно — Елена така и не разбра. Може би беше подслушала разговор по телефона. Може би беше ровила в чантата ѝ и беше намерила документите. Вече нямаше значение.
Когато Елена се прибра от работа, свекърва ѝ я чакаше като за битка.
— Предателка! — изкрещя Мария Иванова. — Аз те приех в дома си, храних те, гледах ти детето, а ти така ли ми се отплащаш?! Тези пари трябваше да отидат за семейството!
— За кое семейство? — попита уморено Елена.
— За нашето! На Александър кола трябва да се купи! За Жанета трябваше да се отделят пари за обучение!