— Как можа да го направиш, Елена? — гласът на Мария Иванова трепереше от възмущение.
Елена бавно остави пазарските чанти на пода в антрето. Свекърва ѝ стоеше насред коридора със скръстени на гърдите ръце и с лице, сякаш водеше разпит. До нея се въртеше синът ѝ Александър — съпругът на Елена — с виновно наведени очи.
— Какво точно съм направила? — попита уморено Елена, докато сваляше якето си.
— Купила си апартамент! Без да ни кажеш! — изрече Мария Иванова така, все едно Елена беше извършила най-голямото престъпление на света.
— Това е моето жилище. Купено с мои пари.
— Какви „твои“ пари? — избухна свекърва ѝ. — Вие сте семейство! Всичко трябва да е общо! А ти тайно си събирала пари и си взела някакъв едностаен апартамент в покрайнините!
Елена притвори очи. Главоболието отново започваше да я притиска — както винаги след появата на Мария Иванова.
— Мария Иванова, продадох апартамента, който наследих от баба си. Това бяха личните ми средства. Имах право да реша сама какво да направя с тях.
— Ама ние сме семейство! — не отстъпваше свекървата. — Александър имаше нужда от кола! На Жанета ѝ трябваше ремонт в стаята! Аз трябваше да сменя хладилника! А ти си похарчила всичко за себе си!
— Купих дом. За мен и за дъщеря ми.
Мария Иванова ахна така, сякаш някой я беше ударил.
— За теб и за Ива? А Александър какво е — чужд човек ли?
Елена вдигна поглед към мъжа си. Той стоеше неподвижно, втренчен в пода, и мълчеше. Както винаги.
— Нека Александър сам отговори — каза тя тихо. — Той смята ли ме за свое семейство?
Преди осем години Елена Филипова се беше омъжила за Александър Александров. Тя беше на двайсет и шест, той — на двайсет и осем. Работеше като мениджър в търговска фирма, а тя беше счетоводителка в малка компания. Година по-късно се роди Ива — шумно, весело момиченце с очите на баща си.
Първите три години живееха под наем. Не разполагаха с много, но имаха свой ритъм, свое пространство и свои правила. Мария Иванова идваше веднъж месечно — носеше баница или сладкиш, оглеждаше дома им критично, намираше кусури в подредбата и после се прибираше в двустайния си апартамент в другия край на града.
Всичко се преобърна, когато Александър остана без работа.
Съкратиха го внезапно — преструктуриране, криза, намаляване на персонала, „съжаляваме, довиждане“. Три месеца търси ново място, но предложенията бяха или с унизително ниска заплата, или изглеждаха направо съмнителни. Спестяванията им се топяха. Наемът поглъщаше половината им бюджет.
— Преместете се при мен — предложи Мария Иванова. — Защо да хвърляте пари за чуждо жилище? У нас има достатъчно място.
Елена се противопостави. Знаеше много добре какво означава да заживеят при свекърва ѝ — край на личното им пространство. Но Александър настояваше:
— Елена, временно е. Три-четири месеца най-много. Ще си намеря работа, ще посъберем пари и ще се изнесем.
Тя се съгласи. За три месеца.
Останаха при Мария Иванова пет години.
Александър започна нова работа след половин година. Заплатата беше по-ниска от предишната, но поне редовна. Елена продължи да работи, всеки месец даваше на свекърва си пари за храна и сметки и отделяше по малко настрана. Мечтата ѝ беше проста — собствен дом.
Само че Мария Иванова изобщо не смяташе да ги пуска.
— За какво ви е да се местите? — повтаряше тя. — Нали заедно ни е добре! Аз гледам Ива, докато сте на работа. Готвя, пера. На вас ви е удобно!
Истината обаче беше друга: удобно беше само на Мария Иванова.