— Махай се оттук! Омръзна ми вече — върви след мен, зяпа, души наоколо! — Радка Данаилова дори не си направи труда да се обърне. Стоеше с гръб към коридора и гледаше през прозореца, сякаш говореше не с невяха си, а с улицата. — Между другото, жилището е на сина ми. Ако решим, ще те изхвърлим без много приказки!
Диана Филипова застина насред коридора. В едната си ръка държеше торба с продукти, а лицето ѝ остана напълно неподвижно. Беше се научила. За тези две години беше усвоила много неща.
Свекърва ѝ се нанесе при тях преди осем месеца. Първоначално уж за „две-три седмици“ — в нейния стар панелен апартамент имало ремонт. После ремонтът приключи, но Радка Данаилова не си тръгна. Просто остана. Като тежък шкаф, внесен по погрешка и забравен в стаята.
Апартаментът беше двустаен, в нова кооперация в столичен квартал. Ипотеката се плащаше от Диана — всеки месец, без закъснение, от заплатата ѝ на мениджър в туристическа агенция. Мъжът ѝ, Мартин Витошки, работеше в автосервиз, но парите му по някаква необяснима причина винаги свършваха преди да дойде ред на вноската. „Излезе непредвиден разход“, „забавиха ми бонуса“, „върнах един стар дълг“ — всеки път имаше ново обяснение. Диана отдавна беше престанала да ги слуша.
В петък вечер Радка Данаилова доведе компания. Бяха трима — приятелката ѝ Таня Маришкиа със съпруга си и някакъв мъж на име Димитър Яворов, когото Диана виждаше едва за втори път. Настаниха се в кухнята, наредиха бутилки по масата и пуснаха телевизора толкова силно, че звукът кънтеше из целия апартамент.
Диана се прибра към осем и половина. На масата я чакаше купчина мръсни чинии още от предишната подобна вечер, пепелникът беше препълнен, а по пода имаше засъхнала следа от нещо разлято.
— Мартине. — Тя надникна в стаята. Съпругът ѝ лежеше на дивана и безцелно превърташе телефона си. — Видя ли какво става в кухнята?
— Ами мама е дошла с хора — сви рамене той. — Какво толкова?
— Какво толкова — повтори тихо Диана. — Нищо.
Обърна се, влезе в банята и заключи вратата. После се погледна в огледалото. Тридесет и една години, тъмни сенки под очите, коса, вързана набързо и без никакъв вид. В агенцията сезонът беше в разгара си — работеше от девет сутринта до седем вечерта, понякога и до осем, и се прибираше напълно изцедена. А у дома я посрещаше това.
От кухнята долиташе смехът на Радка Данаилова — силен, гръмогласен, разлят, сякаш жената се изявяваше на сцена. „Голяма си работа, Таня, как ги измисляш само!“ Диана пусна водата по-силно, за да заглуши гласовете.
Радка Данаилова беше от онези жени, за които казват, че винаги си имат сметка. Пред хората — душата на компанията: ще почерпи, ще прегърне, ще разкаже виц, ще се смее първа. Но това беше само пред публика. Вкъщи се превръщаше в съвсем друг човек. Раздаваше заповеди, мърмореше, местеше чужди вещи, изхвърляше всичко, което не ѝ харесваше. Веднъж беше изхвърлила новите маратонки на Диана — „заемали място на рафта“.
— Дадох сто и двадесет лева за тези маратонки — каза тогава Диана.
— И какво от това? Грозни бяха — отвърна свекърва ѝ и отиде да гледа сериал.
Мартин присъстваше на разговора. Не каза нито дума.
След това Диана дълго остана в колата пред блока. Просто седеше неподвижно и мислеше.
Постепенно започна да вижда повтарящия се модел. Всеки път, когато се опиташе да възрази или да постави някаква граница, Радка Данаилова моментално избухваше в сълзи. Сякаш ги включваше по команда — мокри очи, треперещи устни, задавен глас. „Цял живот съм дала на сина си, а сега ме гонят.“ Мартин веднага се хвърляше да я утешава, а към Диана отправяше укорителен поглед — сякаш казваше: виж какво направи.
Това си беше изкуство. Истинско майсторство.
Една априлска сутрин Диана отиде до службата по вписванията.
Не защото се беше случило нещо конкретно. Просто моментът беше дошъл. Тя мислеше за това отдавна — още от миналото лято, когато Радка Данаилова за първи път, високо и пред Таня Маришкиа, заяви: „Този апартамент е на Мартин, да не забравя.“ Диана тогава не отговори. Само запомни.
В службата чака на опашка четиридесет минути. После получи справка от Имотния регистър. Разгъна листа и видя написаното ясно, черно на бяло. Собственик — Диана Алексиева Филипова. Само тя. Защото ипотеката беше изтеглена на нейно име. Защото първоначалната вноска — четири хиляди и шестстотин лева — беше платила от личните си спестявания. Защото Мартин тогава беше казал: „Ти и сама ще се справиш, твоят доход е по-стабилен.“
Диана снима документа с телефона си и прибра листа в чантата.
След това влезе в кафенето отсреща, поръча си капучино и позвъни на майка си.
— Мамо, диванът в гостната свободен ли е?
— Разбира се, че е свободен. Да не би да идваш?
— Възможно е. Не веднага. Но скоро.
Майка ѝ не зададе излишни въпроси. Тя умееше да усеща кога трябва да замълчи.
Всичко се реши в събота.
Още от сутринта Радка Данаилова беше в лошо настроение. Таня Маришкиа явно ѝ беше казала нещо по телефона, но какво точно — не се разбра. Свекървата обикаляше из апартамента, въздишаше шумно, преместваше тенджери, тряскаше вратичките на шкафовете. Диана седеше на кухненската маса с кафе и служебни документи — трябваше да провери резервациите преди понеделник.
— Поне да беше почистила малко — подхвърли Радка Данаилова, минавайки покрай нея.
Диана вдигна очи.
— Ще изчистя довечера.
— Довечера! Тя довечера щяла да чисти! — Радка Данаилова се обърна рязко и в гласа ѝ вече прозвуча онази особена нотка — висока, натрапчива, нападателна, сякаш не говореше вкъщи, а се караше на пазара. — Ти изобщо разбираш ли как живееш тук? Навсякъде мръсотия, хаос, няма кой една свястна храна да сготви на Мартинчо…
— Стига.