Дори собственият ѝ син досега се беше снишавал пред нея като постелка пред праг.
— Чуй ме, Маргарита — чичо Стоян Борисов изтръска пепелта направо в една чинийка, без да откъсва поглед от нея. — Не е ли време най-после да се заемеш със собствения си живот? Все в чуждите съдби ровиш.
— В чуждите ли?! — Маргарита Живкова сякаш се задави от възмущение. — Това е моят син! И това е моят дом!
— Синът ти отдавна е пораснал мъж. Избрал си е жена, създал е семейство. А ти продължаваш да го дърпаш за конците като кукла на сцена.
В антрето се чу предпазливо почукване. След миг се обади женски глас:
— Може ли да вляза? Аз съм… Невена.
— Влизай, влизай — махна с ръка чичо Стоян. — Тъкмо навреме идваш. Ще има нужда от свидетел.
Невена Софийскиа надникна в кухнята, огледа разхвърляното помещение и напрегнатите лица на участниците в този семеен съд.
— Ох… да не би да преча?
— Ти отдавна пречиш — изсумтя Маргарита Живкова. — Постоянно си залепила ухо за стената.
Невена се засегна и изправи рамене.
— Аз ли съм виновна, че стените ви са като от хартия? Целият вход слуша как се карате.
— Целият вход ли? — попита чичо Стоян с внезапен интерес.
— Ами да! — Невена се оживи, сякаш най-сетне ѝ беше дадена думата. — Албена Колева от първия етаж казва, че тук всеки ден има някаква драма. Един ден Маргарита Живкова крещи, друг ден хвърчи посуда…
— Невена! — свекървата избухна. — Ти тук клюки ли си дошла да разнасяш?
— Какви клюки? — Невена застана в отбранителна поза. — Истината ли ви боде? Може би е време да се запитате защо всички съседи говорят за вас само с лошо.
Мартин Асенов пребледня. Елица Огнянова закри лицето си с длани. Да се изнася семейният срам пред чужди хора беше повече, отколкото можеше да понесе.
Чичо Стоян Борисов наблюдаваше внимателно сцената, като спокойно дърпаше от цигарата си. После неочаквано се усмихна.
— Знаеш ли какво, Маргарита… Май е време двамата с теб да поговорим сериозно. Без публика.
— За какво пък сега?
— За бъдещето ти — отвърна той и се надигна от стола. — Мартине, заведи жена си в стаята да си легне. Нека си почине. Невена, прибирай се у вас. Ние с Маргарита оставаме.
— Но аз само исках…
— Казах: у вас.
В гласа на чичо Стоян прозвуча такава тежка, властна нотка, че Невена изчезна почти мигновено. Мартин побърза да изведе Елица от кухнята.
Маргарита Живкова остана насаме с девера си и в стомаха ѝ се сви неприятно предчувствие. Усещаше, че следващите думи няма да ѝ харесат никак.
— Сядай — посочи ѝ стол чичо Стоян. — И престани да се правиш на мъченица. Ще говорим като възрастни хора.
Тя седна, но цялото ѝ тяло остана напрегнато. Приличаше на човек, готов всеки момент да скочи и да отвърне на удара.
— Слушай, Маргарита. Твоят Радослав Родопски, Бог да го прости, преди да си отиде, ме помоли да наглеждам семейството. Дадох му дума. Но това, което ти вършиш тук, не е семейство. Това е лудница.
— Аз защитавам сина си!
— От кого? От собствената му жена ли? — чичо Стоян поклати глава. — Момичето е свястно, работливо, кротко. Какво толкова си се вкопчила в нея?
— Свястно ли? — Маргарита изсумтя презрително. — Тя иска да ме изгони от собствения ми дом!
— Глупости. Иска само да живее спокойно с мъжа си. А ти не им оставяш и минута мир.
Маргарита Живкова рязко се изправи и започна да крачи из кухнята.
— Стояне, ти не разбираш! Мартин е всичко, което имам! Аз целия си живот съм дала за него!
— Именно — дала си го. И сега настояваш той да изживее твоя вместо теб?
Думите я улучиха право в болното място. Маргарита спря на място. Очите ѝ се напълниха със сълзи, които тя не успя да преглътне.
— А какво ми остава? На петдесет и осем години съм. Сама съм…
— Сама си, защото така избра — каза чичо Стоян твърдо. — Много добре помня как след смъртта на Радослав имаше хора, които те търсеха. Съседи, познати, свестни мъже. Ти прогони всички. Повтаряше, че на сина ти втори баща не му трябва.
— И бях права!
— Права? Синът ти порасна, ожени се, живее свой живот. А ти какво правиш? Стоиш тук и се озлобяваш срещу целия свят.
Маргарита изхлипа. Но чичо Стоян явно нямаше намерение да я утешава.
— Имаш образование, ръцете ти са здрави. Можеше да работиш, можеше да си подредиш личния живот. Но не — по-лесно е да се вкопчиш в сина си и да тровиш въздуха в дома му.
— Жесток си…
— Не. Казвам истината. И ще ти кажа още нещо: ако не се спреш, ще останеш съвсем сама. Рано или късно Мартин няма да издържи и ще си тръгне с жена си. А тогава? Ще остаряваш сама в този апартамент ли?
Над кухнята легна тежка тишина. Маргарита стоеше насред помещението, обгърнала се с ръце, и плачеше тихо, почти без звук.
В съседната стая Мартин помагаше на Елица да легне.
— Хайде, миличка, легни. Трябва да свалим температурата.
Елица се подчини, но не пусна ръката му.
— Мартине, аз повече не мога така. Всеки ден скандали. Всеки ден излиза, че аз съм виновна за всичко на този свят…
— Потърпи още малко — прошепна той и я погали по косата. — Скоро ще се изнесем.
— Кога е това „скоро“? — погледна го тя уморено. — От една година го повтаряме, а нищо не се променя.
Мартин въздъхна тежко. И сам разбираше, че този живот е непоносим. Но майка му за него беше почти свята. Как да я остави сама?
— Знаеш ли — Елица го погледна внимателно, — чичо Стоян е прав. Майка ти не е безпомощна старица. Тя е силна жена, която просто е свикнала да контролира всички около себе си.
— Ели, недей…
— Трябва! Ако не сложим граница, тя ще ни съсипе. Погледни се — страх те е да кажеш една дума повече.
Мартин сведе глава. Дълбоко в себе си знаеше, че жена му говори истината. Но да го признае, му се струваше като предателство към майка му. А той не можеше да го направи.
От кухнята долитаха приглушени гласове; чичо Стоян Борисов очевидно още не беше приключил с тежкия разговор.