— Неблагодарна гадина такава! — Маргарита Живкова запрати чашата в пода с такава сила, че парчетата се пръснаха из цялата кухня. — Млъквай най-после! Заповеди ще раздаваш на село, откъдето си дошла, а тук ние сме стопаните. Никой друг!
Елица Огнянова стоеше насред кухнята по мокър халат, с разрошена коса и треперещи ръце. Само преди минута се бе опитала да обясни на свекърва си, че точно днес не е в състояние да се занимава с буркани за зимата. Имаше температура, главата ѝ пулсираше от болка, а върху всичко това се стовари и поредната истерия.
— Маргарита Живкова, казах ви вече — болна съм. Утре ще ги направя, обещавам ви…
— Утре! — гласът на свекървата се извиси до писък. — До утре доматите ще се развалят! Или си въобразяваш, че съм купувала три щайги за кучешка радост?
Мартин Асенов седеше до масата, забил поглед в телефона си, сякаш скандалът не се случваше на метър от него. Дори не вдигна очи, когато майка му разби чашата. Страхливец. Три години брак, а още не беше намерил сили да застане между жена си и майчините нападки.
— Мартине — обърна се Елица Огнянова към съпруга си и в гласа ѝ прозвуча последна отчаяна надежда, — кажи ѝ нещо…
— Не намесвай мъжа си в женски разправии! — сряза я Маргарита Живкова. — И какво изобщо си се разпореждала тук? Живееш в моя дом, ядеш от моята храна, а си тръгнала и права да търсиш!
Точно тогава Елица Огнянова не издържа. Кръвта нахлу в лицето ѝ, слепоочията ѝ заудряха.
— Във вашия дом ли? Ние изплащаме половината апартамент! Още сме с кредит за него!
Лицето на Маргарита Живкова се изкриви, все едно беше преглътнала цял лимон.
— Така ли? Вие сте го изплащали? Кой точно го изплаща? Синът ми работи! А ти какво правиш? Седиш си кротко в някакъв офис и се правиш на уморена, мързеланке!
— Мамо, стига вече — обади се най-сетне Мартин Асенов, но толкова отпуснато и безсилно, че думите му не прозвучаха като защита.
— Няма да стига! — свекървата рязко се обърна към него. — Виж каква змия си довел в къщата! Трийсет години сама съм те влачила на гърба си, а тя дойде и още от прага се обяви за господарка!
Зад стената се дочуха приглушени женски гласове. Сигурно Невена Софийскиа вече беше залепила ухо за вратата — тя обожаваше чуждите скандали, за да ги разнищва после във входа.
На Елица Огнянова ѝ се повдигна. Не знаеше дали от температурата, или от този отвратителен домашен цирк.
— Знаете ли какво — тя се подпря на хладилника, за да не залитне, — направете си доматите сама. Аз отивам да легна.
— Да не си посмяла да ми обръщаш гръб, неблагодарнице! — изкрещя Маргарита Живкова и грабна от масата дъската за рязане.
В този миг звънецът на входната врата прониза въздуха. Остър, настойчив, нетърпелив.
И тримата застинаха. След секунда звънът се повтори.
— Чичо Стоян Борисов — издиша Мартин Асенов, хвърляйки поглед към часовника. — Бях го помолил да мине заради вилата…
Маргарита Живкова за миг смени изражението си. Лицето ѝ се изглади, ръката ѝ приглади разпилените кичури.
— Мартине, отвори. А ти — обърна се тя със злобен поглед към Елица Огнянова, — оправи се малко. Не излагай семейството пред хората.
Елица Огнянова понечи да отговори, но в коридора вече се появи чичо Стоян Борисов — братът на покойния свекър. Мъж все още здрав и жилав, с лукави очи и с навика да си пъха носа във всичко, което уж не го засягаше.
— Охо, какви страсти кипят тук! — огледа той натрошената посуда по пода. — Домакински въпроси ли решавате?
Маргарита Живкова изопна устни в принудена усмивка.
— Нищо особено, дреболии. Влизай, Стояне, ще пием чай.
Но чичо Стоян Борисов очевидно нямаше намерение да се преструва, че не е забелязал нищо. Приближи се до масата, седна и се вгледа внимателно в Елица Огнянова, чиито очи бяха зачервени от сълзи.
— А всъщност какво става? Чуваше се чак през стената.
Тогава Елица Огнянова разбра, че истинската част от представлението тепърва започва.
— Нищо важно — припряно отвърна Маргарита Живкова и се засуети около чайника. — Просто Елица Огнянова се почувствала малко неразположена, а домакинската работа няма как да чака.
— Малко неразположена? — чичо Стоян Борисов изсумтя недоверчиво. — А защо крещяхте така? Аз помислих, че е избухнал пожар.
Бузите на Елица Огнянова пламнаха. Срам я беше, че външен човек вижда тази мръсна семейна сцена. Но да мълчи повече вече беше невъзможно.
— Чичо Стоян Борисов — тя седна срещу него, — имам трийсет и осем градуса температура. Помолих консервирането да се остави за утре…
— И какъв е проблемът? — повдигна рамене той.
Маргарита Живкова едва не изпусна чайника.
— Стояне! Ти много добре знаеш каква домакиня съм! При мен всичко е по ред, всичко се прави навреме! А тук…
— А тук снаха ти се е разболяла — прекъсна я чичо Стоян Борисов. — И после? Светът ли ще свърши от това?
Мартин Асенов неспокойно се размърда на стола. За първи път от началото на скандала изглеждаше наистина притеснен.
— Чичо Стояне, мама просто се тревожи…
— Тревожи се, казваш? — чичо Стоян Борисов извади цигари и без да пита никого, запали. — На мен това повече ми прилича на беснеене.
Маргарита Живкова замръзна с чашата в ръка. Такъв обрат явно изобщо не беше очаквала.
— Какво искаш да кажеш, Стояне?
— Искам да кажа, че се държиш като продавачка на пазара в най-лошия ѝ ден — той дръпна от цигарата и бавно изпусна дима. — Крещиш на болно момиче заради няколко щайги домати.
— Няколко щайги домати ли?! — гласът на Маргарита Живкова отново започна да се изкачва нагоре. — Цял ден съм стояла на пазара, избирала съм ги една по една!
— И какво от това? Утре също е ден.
Елица Огнянова гледаше чичо Стоян Борисов с нескрито изумление. Никой досега не беше дръзвал да разговаря така със свекърва ѝ.