— Чуй ме добре, Маргарита — говореше Стоян Борисов с онзи спокоен, но твърд тон, който не търпеше прекъсване. — Имам едно предложение. Вилната къща стои празна. Не е лоша — има вода, ток, баня, всичко необходимо. Премести се там за лятото. Ще си поемеш въздух, ще се откъснеш от този градски шум.
— Значи ме пъдиш? — попита тя през сълзи, но в гласа ѝ вече се промъкваше не само обида, а и любопитство.
— Не те гоня. Давам ти изход — отвърна той. — Вилата е твоя. Радослав Родопски още приживе я беше прехвърлил на твое име. Живей там спокойно, засади си домати, гледай си цветята, приказвай си със съседките. А на младите им позволи поне малко да живеят без постоянния ти надзор.
Маргарита Живкова избърса мокрите си бузи с края на кърпичката и замълча. За пръв път от началото на разговора изглеждаше не разгневена, а замислена.
— Ами ако им потрябва помощта ми? — попита тя след малко, сякаш търсеше последния аргумент, за който да се хване.
— Ако им потрябва, ще те повикат — каза Стоян Борисов. — Но ще идваш, когато те поканят, не когато на теб ти хрумне.
Предложението не беше лишено от смисъл. На вилата Маргарита наистина имаше познати жени, с които можеше да пие кафе, да играе карти и да обсъжда кой какво казал и кой какво направил. А в апартамента? Само тесни стаи, нерви и безкрайни сблъсъци със снаха ѝ.
— Добре — произнесе най-накрая тя, все още с недоволен вид. — Ще пробвам. Един месец. Само един.
Но този месец не промени нищо към по-добро. Когато Маргарита Живкова се върна, тя изглеждаше още по-озлобена и още по-решена да си върне старите позиции. Почивката не беше укротила гнева ѝ — напротив, сякаш го беше разпалила.
— Там ми стана ясно всичко! — заяви тя още от прага, без дори да си събуе обувките. — Просто сте искали да ме разкарате! Решили сте, че старата глупачка ще замине, ще се залиса и ще забрави, така ли?
Елица Огнянова я посрещна в коридора без да каже дума. Трите седмици тишина ѝ се бяха сторили като истински подарък. Мартин Асенов беше започнал отново да се усмихва, двамата бяха дишали по-леко, дори успяха за един уикенд да отидат до морето. А сега всичко отново се връщаше там, откъдето беше тръгнало.
Само че този път Елица имаше тайна. И тя беше по-важна от всички скандали.
Двете чертички върху теста се появиха още преди седмица. Първо реши, че е грешка. Купи втори тест. Резултатът беше същият. Бременна. След толкова чакане, след толкова надежди и разочарования — най-после.
Три години с Мартин се опитваха да имат дете. Лекарите само вдигаха рамене: изследванията уж бяха добри, сериозен проблем не се виждаше, а бебе така и не идваше. И ето че се случи точно тогава, когато за първи път в дома им беше настъпило спокойствие.
— Марти — прошепна тя вечерта, когато останаха сами, — трябва да ти кажа нещо.
— Какво има? — той откъсна поглед от телевизора и се обърна към нея.
— Бременна съм.
Мартин замръзна с дистанционното в ръка. За няколко секунди не помръдна. После бавно се извърна изцяло към жена си.
— Наистина ли? — попита едва чуто.
— Напълно. Направих два теста.
Той я прегърна толкова силно, че тя почти не успя да си поеме въздух.
— Ели… Господи, Ели! Най-после! Не мога да повярвам… Толкова съм щастлив!
— По-тихо — прошепна тя и хвърли тревожен поглед към вратата. — Майка ти може да чуе.
— И какво от това? — усмивката му не слизаше от лицето. — Това е нейно внуче. Нали трябва да се зарадва?
Елица бавно поклати глава. Тя познаваше Маргарита по-добре, отколкото Мартин искаше да признае.
— Първо ще отида на лекар. Трябва да сме сигурни, че всичко е наред. После ще ѝ кажем.
Но в малък апартамент тайните не оцеляват дълго. Седмица по-късно, когато Елица се прибра от гинеколога с потвърждението, че бременността е факт, Маргарита Живкова вече я чакаше в кухнята. Лицето ѝ беше неподвижно, почти каменно.
— Е, какво? Нагуля ли си го? — хвърли тя вместо поздрав.
Елица се вцепени.
— За какво говорите?
— Не ми се прави на невинна! — изсъска свекърва ѝ. — Виждам те аз. Сутрин ти се гади, мляко не понасяш, ходиш като болна. Значи си забременяла?
Елица мълчаливо мина покрай нея, отвори хладилника и извади бутилка вода. Пръстите ѝ трепереха толкова силно, че едва отвъртя капачката.
— Мислиш, че сега вече всичко ти е позволено? — продължи Маргарита. — Че ще започна да стъпвам на пръсти около теб, за да не обезпокоя великото бебенце?
— Маргарита Живкова, това е вашето внуче… — опита се да каже Елица, но гласът ѝ се пречупи.
— Моето внуче? — жената изсумтя презрително. — А аз откъде да знам чие е това дете? Може да е от съседа, а ти да го приписваш на сина ми!
Думите я удариха по-жестоко от шамар. Елица пребледня и се хвана за ръба на масата, за да не залитне.
— Как смеете да говорите така…
— Смея, разбира се! — Маргарита се изправи и се надвеси над нея. — Три години си омъжена и нищо. Празно място! А сега изведнъж — бременна, сякаш по поръчка. Много удобно, няма що. И много съмнително.
В този момент входната врата хлопна. Мартин се прибираше от работа.
— Мамо, вкъщи съм! Ели, къде си?
— Тук сме, тук! — извика Маргарита с язвителна бодрост. — Обсъждаме радостната новина!
Мартин влезе в кухнята и веднага видя всичко: жена му, която едва се държеше на краката си, и майка му с това доволно, отровно изражение.
— Какво става тук? — попита той рязко.
— Става това, синко, че твоята женичка скоро щяла да ни прави баба и дядо — каза Маргарита и се усмихна кисело.
Лицето на Мартин светна.
— Ели! Казала си ѝ?
— Не ми е казвала нищо — прекъсна го майка му. — Аз сама се досетих. И още сега ще ви заявя: от мен помощ да не чака. Да си се оправя сама с проблемите.
— Мамо, чуваш ли се какво говориш? Това е нашето дете!
— Нашето? — Маргарита се обърна към него и гласът ѝ стана мазно мек. — Марти, миличък, не разбираш ли? Тя те вкарва в капан. Щом роди, ще те държи вързан за себе си до живот.
Елица не издържа. Сълзите рукнаха неудържимо.
— Аз… повече не мога така… — прошепна тя и излетя от кухнята.
Мартин понечи да тръгне след нея, но майка му го спря с ръка.
— Остави я! Нека си поплаче. Може пък най-сетне да ѝ дойде умът.
— Мамо, какво правиш?! — гласът му вече трепереше от гняв. — Тя е под стрес. Това може да навреди на детето!
— На кое дете? — попита Маргарита Живкова ледено. — Мартине, събуди се! Тази жена те лъже.
Точно тогава в него нещо окончателно се прекърши. Той се вгледа в майка си — в изкривеното от злоба лице, в очите без капка съжаление — и за първи път го видя ясно: това нямаше да спре само. Никога.
— Мамо — каза той тихо, но думите му прозвучаха твърдо, — утре с Елица заминаваме.
— Къде пък ще ходите? — изгледа го тя подозрително.
— На курорт, край морето — отвърна Мартин, без да отмести поглед. — Имам решение.