На нея ще ѝ е далеч по-нужна. А ти си още млада, Полина, животът е пред теб. Калин ще ти даде някаква малка сума за начало, колкото да стъпиш на крака, и ще се разделите спокойно, без излишни скандали.
Калин кимна, като се постара да придаде на лицето си израз на състрадание.
— Точно така, Поли. Документите вече са подготвени. Камелия, юристката, ги оформи както трябва. Сделката е почти приключена. От теб се иска само да подпишеш съгласие за прехвърлянето и ще си стиснем ръцете по човешки. Ако откажеш — ще минем през съда. Пак ще стане, но ще е по-дълго и по-неприятно за всички.
Полина не каза нищо. Само се изправи бавно, без да бърза. После издърпа изпод пейката чантата си, отвори я и извади малък преносим компютър. Постави го на масата точно пред тях.
— Какви ги вършиш? — сбърчи вежди Калин. — Филм ли ще ни прожектираш?
— Почти позна — отвърна тя, вдигна капака и натисна бутона за възпроизвеждане. — Слушайте внимателно.
От говорителите се разнесе ясен, рязък и безпощадно разпознаваем гласът на Снежана Стоянова: „Камелийче… прехвърлянето на Гинка… сложи датата със задна дата… ще я изхвърлим на улицата без стотинка…“ След миг прозвуча и гласът на Калин: „Омръзна ми вече… Да се маха.“
В беседката настъпи такава тишина, че сякаш въздухът изведнъж се втвърди. Свекървата остана с полуотворена уста, а розовината от лицето ѝ се оттече и то посивя. Калин рязко бутна чашата си; тъмночервеното вино се разля по покривката като петно от кръв.
— Ти… ти си ни подслушвала! — изхриптя Снежана Стоянова и се хвана за гърдите. Този път жестът ѝ не изглеждаше театрален.
— Записвах ви — поправи я спокойно Полина. — А записът вече е прослушан от адвоката ми. Копия има на две сигурни места. Утре подавам молба за развод с пълна делба на придобитото по време на брака имущество. Освен това ще внеса сигнал в полицията за опит за измама, извършен от група лица след предварителен сговор. И за фалшифициране на документи. Борис Радославов, нашият съсед, бивш следовател, беше така любезен да ми обясни как доказателствата да бъдат събрани и съхранени правилно.
Калин скочи от мястото си. Лицето му се изкриви от ярост.
— Нищо няма да докажеш! Ще разбия този компютър!
— Опитай — усмихна се студено Полина. — Тогава към всичко останало ще добавим и унищожаване на чуждо имущество, както и натиск върху свидетел. Искаш ли от условна присъда да стигнеш до ефективна? Изборът е твой.
Тя затвори компютъра с тихо щракване и огледа вкаменените им лица.
— Никога не съм давала нотариално заверено съгласие за прехвърляне на вилата. Без такова съгласие вашето дарение не струва повече от празен лист. Имотът е купен по време на брака, следователно е обща собственост. Няма да го отстъпя на никого. Нито на Гинка, нито на Камелия, нито на вас.
Снежана Стоянова започна да хлипа, поемайки въздух на пресекулки.
— Полинче, мило дете, ние само така… не беше сериозно! Искахме да е за добро, по семейному! Ще оправим всичко, ще отменим всичко, само не ни съсипвай!
— По семейному? — повтори Полина с горчива усмивка. — Семейство не крои планове зад гърба на човек. Вие не сте мое семейство. От този миг сте ми напълно чужди.
Тя се обърна и тръгна към къщата. При стъпалата на верандата спря и погледна назад.
— Калине, събирай си багажа. И майка си вземи със себе си. Разводът ще мине бързо. А вилата ще стане пансион за домашни любимци — моята стара мечта. Между другото, ти винаги ѝ се подиграваше. Напразно.
След месец всичко се случи точно както Полина беше казала. Съдът прие, че е направен опит за измама. Камелия изгуби правото да упражнява юридическа дейност. На Снежана Стоянова беше наложена условна присъда за съучастие. Калин се размина с голяма глоба, но репутацията му изгоря безвъзвратно. Вилата остана изцяло за Полина.
Още в първия топъл ден тя стоеше на прага на новото си начинание — малко, чисто и уютно място за котки и кучета, останали без дом или нуждаещи се от грижа. От волиерите се чуваше доволно лаене, а някъде наблизо мъркаше коте, свито на слънце.
На портата се почука. Полина отвори и видя Борис Радославов. Държеше кутия в ръце.
— За новия дом — каза той. — Домашен лимонов сладкиш.
Полина се засмя. За първи път от много време смехът ѝ беше истински и лек.
— Заповядайте, Борис Радославов. Чайникът тъкмо завря.
Двамата седнаха в беседката, пиеха чай и гледаха как слънцето бавно потъва зад дърветата. Някъде далеч, в града, Калин и майка му ближеха раните си. А тук, сред спасените животни и началото на един свободен живот, Полина усещаше, че финалът наистина е станал повече от блестящ.