Мъжът ми заедно с любовницата си, която е юристка, са намислили да прехвърлят вилата на чужд човек, и то зад гърба ми. Свекърва ми им съдейства. А мен, доколкото разбирам, се канят да ме изхвърлят на улицата без стотинка.
Усмивката на Борис Радославов веднага изчезна. Той остави ножицата за подрязване настрани, избърса длани в работната си престилка и пристъпи по-близо до оградата.
— Това вече не е дреболия — каза сериозно. — Разкажете ми всичко отначало, без да пропускате подробности.
Полина му предаде дума по дума какво бе чула, спомена имената на Камелия и Гинка, както и ролята на Снежана Стоянова. Докато я слушаше, съседът все повече се мръщеше. Накрая замълча за миг, сякаш подреждаше мислите си, и заговори бавно:
— В такива ситуации най-силното оръжие са доказателствата. Трябва да имате запис на разговорите им. Но записът трябва да е направен така, че после да може да бъде приет като основание. Ако участвате в разговора, имате право да го запишете, без да предупреждавате останалите. Ако само чувате какво говорят, пак може да послужи, но бъдете внимателна. Не разбивайте нищо, не влизайте в чужди помещения, не ровете в чужди устройства. Вие сте в собствения си дом, в законното си пространство. На ваше място бих ги накарал сами да се отпуснат. Покажете се объркана, безпомощна, сякаш не разбирате какво става. Тогава ще си помислят, че сте лесна жертва, и ще започнат да обсъждат подробностите пред вас. А вие включвате диктофона на телефона. После веднага изпращате файла на електронната си поща, най-добре и на още едно място, за да не може никой да го изтрие.
— Но това няма ли да се сметне за незаконно? — попита Полина колебливо.
— Във вашия случай — не. Напълно допустимо е. Съдът приема аудиозаписи, стига да не са придобити чрез нарушаване на тайна кореспонденция или незаконно проникване. Вие ще запишете разговор, който чувате със собствените си уши в собствения си дом. Няма престъпление в това. Действайте спокойно. А ако се наложи, аз съм наблизо. Може да потрябвам и като свидетел.
Полина му благодари тихо и се върна в двора си. Вътре в нея страхът вече бе отстъпил място на студена, съсредоточена решимост. Най-после знаеше как да постъпи.
До вечерта тя игра ролята на любезна домакиня. Седна със Снежана Стоянова на верандата и ѝ помагаше да преглеждат зърното за вечерята, после изскуба плевелите край лехите, подреди чиниите и чашите, питаше учтиво кой какво желае. Калин се бе проснал в хамака и отпиваше бира с лениво доволство. Свекървата, окуражена от покорния ѝ вид, ставаше все по-разговорлива и все по-непредпазлива.
Малко преди слънцето да се скрие, Полина забеляза как Снежана Стоянова взе телефона си и се отдалечи към другия край на верандата. Говореше приглушено, но Полина, преструвайки се, че подрежда шкафа, леко открехна прозореца и включи записващото приложение. В слушалката ясно се чуха думите:
— Камелия, аз съм. Да, вече сме тук. Документите готови ли са? Прекрасно. Датата я сложете със задна дата, все едно дарението е оформено още преди месец. Калин каза, че Полина съвсем е омекнала, няма воля за нищо. Вдругиден, на семейната вечеря, ще ѝ съобщим всичко. Ще ѝ кажем, че щом не е стопанка, вилата преминава към Гинка, дъщерята на моята приятелка. И веднага подаваме за развод. Само гледай оценката да не е висока. Нека сумата изглежда смешна, за да не получи почти нищо. Да, добре, целувам те.
След минута на верандата се появи Калин.
— Е, мамо, говори ли с нея?
— Говорих, сине. Камелия е умно момиче, ще оправи всичко. Утре приключваме с тая работа.
— Чудесно. Дотегнала ми е до скърцане на зъби. Да се маха, където иска.
Полина спря записа. Пръстите ѝ трепереха — и от ярост, и от внезапното усещане за победа. Без да губи време, изпрати файла на защитената си поща, а второ копие препрати на Зорница с кратка молба да го пази като очите си.
Следващият ден се проточи мъчително. Полина продължи да играе смирената глупачка, макар това да ѝ струваше огромни усилия. Най-после, към вечерта, Снежана Стоянова нареди да се сложи масата в беседката. Самата тя подреди свещи, извади бутилка домашно вино и дори облече празнична рокля. Калин изглеждаше необичайно оживен, разказваше шеги, наливаше вино на жена си и я гледаше с престорена нежност. Във всяка тяхна усмивка Полина усещаше фалш.
Когато вечерята приключи, свекървата въздъхна театрално и сложи длан върху ръката на снаха си.
— Полинче, детето ми — започна с мек, почти жалостив глас. — Ние с Калин поговорихме и решихме, че е време за някои промени. Виждаш и сама, че животът ви не върви. Готвенето не ти е сила, уют не умееш да създаваш, а Калин постоянно е напрегнат. Вилата обаче е семейно място, тя има нужда от човек с истински стопански ръце. Имам една позната — Гинка, прекрасно момиче, изпаднало е в тежко положение и е останало без дом. Затова решихме да постъпим човешки и да прехвърлим вилата на нея.