Тя умееше да научава чуждите тайни с почти плашеща точност. Към Полина се отнасяше човешки и топло, защото самата тя някога беше минала през предателство и знаеше как боли.
— Зори, здравей. Извинявай, че те притеснявам толкова рано — започна Полина, като нарочно се постара гласът ѝ да звучи спокойно. — Кажи ми, при вас май се е появила нова юристка, Камелия. Случайно да знаеш с какво точно се занимава? Искам да направя малка изненада на Калин, нещо около вилата да оформя по-красиво, та проучвам предварително.
От другата страна настъпи кратко мълчание.
— Поли, ти наистина ли питаш, или се правиш, че не знаеш? — гласът на Зорница изведнъж стана по-нисък и сериозен. — Тая Камелия е змия от класа. По документи се води консултант, а на практика върти любов с твоя Калин. Мислех, че вече си разбрала. От месец са заедно, поне толкова всички ги виждаме. И да, подготвя някакви книжа за имот. Чух ги веднъж съвсем случайно — говореха за вилата, за някаква смешна оценка и за прехвърляне на името на някоя си Гинка. Много мътна работа е, Поли. На твое място щях да си отварям очите на четири.
На Полина сякаш въздухът ѝ секна. Тя едва успя да благодари на Зорница и прекъсна разговора. Вече всичко се подреждаше в една ясна и отвратителна картина. Искаха да я изхвърлят. Да я оставят без вилата, без пари, унизена и смачкана. За тази цел Калин беше привлякъл любовницата си юристка, а Снежана Стоянова не само знаеше, но и покровителстваше цялата схема.
Добре тогава. Щом искат война, ще я получат.
Денят, в който трябваше да тръгнат към вилата, Полина посрещна с непроницаемо лице и вече готов план. Най-напред трябваше да приспи вниманието им. Да ги накара да повярват, че е пречупена.
Стана още в пет сутринта. Свари на Калин кафе в джезве, изпържи яйца с домати и наряза мек пресен хляб. За свекърва си приготви билкова запарка в малък порцеланов чайник, купен предния ден специално за случая, и ѝ я поднесе почти церемониално.
— Снежана Стоянова, съобразих се с това, което ми казахте — произнесе тя кротко. — Заповядайте, опитайте. Минах през аптеката и фармацевтката ми препоръча точно тази смес. Каза, че успокоява и връща силите.
Свекърва ѝ я изгледа смаяно. Беше очаквала обичайното мълчаливо упорство, не такава покорност. Наведе се подозрително над чашата и помириса чая.
— А тази промяна на какво се дължи? — попита хладно.
— Просто искам вкъщи да има мир — отвърна Полина, като сведе очи. — Разбирам, че не съм била достатъчно добра съпруга. Искам да се поправя.
Калин се появи в кухнята с мокра коса и я погледна с леко недоумение.
— Така ли било? — подсмихна се той. — Може пък човек наистина да е решил да влезе в правия път.
— Реших — потвърди Полина и бутна чинията към него. — Хапни. Сложих чисти чаршафи в багажа, а в колата оставих и одеяло, за да ти е по-меко. Миналия път се оплакваше, че седалката ти убива.
Калин размени поглед с майка си. В очите му проблесна облекчение. Очевидно реши, че жена му най-сетне е сломена, приела е собственото си „място“ и занапред ще слуша. Снежана Стоянова също отпусна рамене и дори си позволи снизходителна усмивка.
— Е, най-после. Ако беше така отдавна, може би много неща щяха да се наредят.
Полина отвърна с благодарно изражение, но вътрешно отбеляза: повярваха. Представлението мина успешно. Сега оставаше да намери доказателства, които никой не би могъл да отрече.
По целия път към вилата свекървата говореше как имотът имал нужда от грижовни ръце, как оградата се била килнала, а беседката отдавна плачела за пребоядисване. Калин кимаше в съгласие и от време на време хвърляше към Полина преценяващи погледи. Тя седеше на задната седалка, гледаше през прозореца и мълчеше. В мислите си отново и отново подреждаше разговора, който трябваше да проведе със съседа.
Помнеше добре, че в съседния парцел живее Борис Радославов — бивш следовател. Преди година я беше почерпил с ябълки от градината си и между другото беше споменал, че е работил в системата повече от тридесет години. Ако някой можеше да ѝ даде разумен съвет, това беше той.
Когато колата спря пред вилата, Полина слезе първа. Докато Калин и майка му започнаха да вадят багажа от багажника, тя каза, че иска малко да се раздвижи след пътя, и тръгна към съседната ограда. Борис Радославов точно привързваше един храст касис.
— Добър ден! — извика Полина. — Донесла съм ви нещо дребно за чая.
Възрастният мъж се изправи, намести очилата си и се усмихна.
— Полина, съседке. Отдавна не сме се виждали. Как сте?
— Честно казано, никак добре — отвърна тя тихо. — Борис Радославов, може ли да ви помоля за съвет? Имам голяма беда.