Не по-малко.
В залата се спусна такава тишина, че сякаш някой беше изключил звука.
— Затова мога да ти препоръчам моята козметичка — добавих аз, все така спокойно. — Ще ти изпратя телефона ѝ, ако искаш. Повярвай ми, ще ти бъде далеч по-полезно, отколкото да броиш годините на другите хора.
Вдигнах чашата си.
— За петдесетте. За мен. И за това всеки от нас да изглежда на възрастта си така, както сам желае, а не както някой от съседната маса смята за правилно. За нас!
Първо сякаш всички си поеха въздух едновременно. После избухна смях. Кирил започна да ръкопляска пръв — стана от мястото си и пляскаше силно, с истинско удоволствие. Петя също се включи шумно, макар че по принцип е от онези тихи хора, които на празници почти не се чуват. Този път обаче не се сдържа. От другия край на масата няколко души протегнаха чаши към мен за наздравица. Любомир ми намигна.
Горан беше пламнал целият. Не вдигаше очи. Гледаше в чинията си и дъвчеше нещо, без дори да разбира какво.
Аз седнах обратно, сякаш нищо особено не се беше случило. Взех си вилицата. Налях си вода. Снежана ме погледна. На лицето ѝ нямаше гняв. Познавам я от двайсет и две години — знам кога е ядосана и кога просто мисли.
До края на вечерта Горан не произнесе нито един тост. Нито един. По някое време си тръгна по-рано от всички останали. На излизане измърмори към мен нещо от рода на: „Много ти е остър езикът“ — и изчезна, без да довърши. Снежана ме прегърна за довиждане по-силно от обикновено. Не каза нищо. Но тази прегръдка беше достатъчна.
После Любомир се приближи и ми прошепна:
— Мила, браво. Наистина. Уважавам те. Отдавна трябваше някой да му отговори така.
Румен, мъжът на Петя, само ми показа вдигнат палец, без да каже и дума. Кирил дойде, прегърна ме кратко и също замълча. Понякога това стига.
Гостите се разотиваха още почти час. Хората ме прегръщаха, снимаха се с мен, благодариха ми за вечерта. Гергана, жената на Кирил, се наведе към ухото ми и тихо каза:
— Днес бяхте най-силната в цялата зала.
Дарина остана последна. Седяхме още малко в почти празния ресторант — без причина, без разговор, просто така, както могат да седят само близки хора след дълъг ден.
— Мила — каза тя накрая, — днес се гордеех с теб. Седях, гледах те и си мислех: ето това е жена. Истинска.
Засмях се. После си облякох палтото и излязох навън. Застанах до колата. Не мислех за нищо конкретно. Просто стоях и дишах.
На следващия ден първа ми писа Снежана. Очаквах или скандал, или оправдания, или онова познато: „Влез му в положението, знаеш го какъв е.“ Но съобщението беше друго.
„Милче, прости му. Горан понякога сам не чува какво говори, като се развихри. Но ти беше права. И вчера беше прекрасна.“
Гледах екрана дълго. После ѝ отговорих:
„Снеже, на теб не се сърдя. И на него вече не му се ядосвам. Само знай едно — ако пак се повтори, пак ще отговоря. Предупреди го отсега.“
Тя ми изпрати сърце.
Горан не ми писа. Нито тогава, нито след седмица. Нямаше извинение. Нямаше обяснение. Нищо.
След две седмици се засякохме у Снежана. Беше ни поканила за рождения ден на майка си — малко събиране, около десетина души. Горан се държа така, сякаш всичко е наред. Нарече ме „Милче“, попита как съм. Аз казах: „Добре“ — и отидох в кухнята да си направя чай.
През цялата вечер той не направи нито един опит да се шегува. Седеше кротко. Ядеше, слушаше разговорите и старателно не поглеждаше към мен. После Снежана ми каза тихо:
— Май вече малко те е страх от теб. Съвсем сериозно.
Добре. Нека.
Снежана все още е с него. Това е нейният избор и аз не се меся. Но всеки път, когато я чуя да казва: „Той не е лош, просто си е такъв“, в главата ми изниква едно и също.
Двайсет и две години тя повтаря тази фраза. Двайсет и две години аз кимам. И двайсет и две години той идва на чужди празници и прави едно и също.
Е, вече може да мълчи.
После някои ми казваха: „Защо така? Все пак беше гост. Можеше да се обиди. Можеше да си замълчиш.“
Можех.
Двайсет и две години мълчах.
Стига толкова.