И той дойде.
Любомир междувременно обяви следващото забавление — някаква шумна игра с фанти, измислена уж да раздвижи гостите. Хората се разсеяха. Някой се засмя, друг ръкопляскаше, столове се разместиха, чаши звъннаха по масите. В тази кратка суматоха аз си поех въздух и подредих мислите си. Не бързах. Само чаках.
Тогава Горан се изправи насред залата с чаша в ръка. Огледа всички наоколо с онова самодоволно изражение на човек, убеден, че е измислил нещо изключително духовито и след миг ще блесне пред цялата компания.
— А сега, приятели, хайде да пожелаем на нашата рожденичка все пак да доживее до петдесет и пет в добро здраве! — провикна се той така, че да го чуят всички. — В днешно време и това не е малко, особено за жена, минала през толкова неща. Стрес, развод, самота… Самото доживяване вече си е подвиг!
Залата замлъкна.
Не онова обичайно притихване между два тоста. Не пауза от учтивост. А истинска, неудобна тишина — такава, в която хората изведнъж не знаят накъде да погледнат.
Кирил остави вилицата си до чинията. Петя ме стрелна с поглед. Снежана пребледня и заби очи в покривката, сякаш шарките по нея внезапно бяха станали най-важното нещо на света.
Горан отново обходи масата с очи. После се засмя.
Сам.
Единственият човек, на когото му беше смешно.
— Е, какво, за здравето! — добави той и вдигна чашата още по-високо.
Никой не посегна да се чукне с него.
Аз седях изправена. Дланите ми лежаха спокойно върху коленете. Лицето ми не трепваше. Решението вече беше взето. Това беше. Достатъчно.
Мислите ми препускаха, но бяха ясни. Три месеца подготовка. Роклята, която избирах с дни. Божурите по шест лева бройката. Тортата на три етажа. Сутринта бях стояла пред огледалото и си бях казала: изглеждам добре. Не „добре за петдесет“. Просто добре.
А сега на моята маса седеше някакъв мъж, ядеше от храната, която аз бях поръчала, пиеше от виното, което аз бях избрала, и използваше празника ми като сцена за евтини подмятания.
Човек на петдесет и две. С две години по-възрастен от мен. И явно убеден, че най-ценният му принос към вечерта е да ми обясни колко смешна била възрастта ми.
Погледнах Горан. Истински го погледнах — за първи път тази вечер.
Коремът му опъваше ризата около долното копче. Лицето му беше зачервено, подпухнало, отпуснато. Под очите му висяха тъмни торбички. Плешивината му беше неумело прикрита с няколко редки кичура. Яката на ризата му стоеше леко смачкана. Петдесет и две години.
А изглеждаше на шейсет и пет.
Честно казано.
Това не беше злоба. Не беше отмъстителност. Беше просто факт.
И тогава окончателно разбрах: край. Стига толкова.
По-късно, когато вечерта вече вървеше към края си, Любомир обяви, че всеки, който желае, може да каже няколко думи на рожденичката. По лицето на Горан веднага разбрах, че подготвя нова атака. Наслаждаваше се предварително — облегна се назад, протегна се леко и си пое въздух, готов да започне.
Само че преди него станах аз.
Не беше планирано. Нямах подготвена реч. Нямаше листче, нямаше репетирани фрази. Просто взех чашата си, изправих се и погледнах гостите.
— Искам да благодаря на всички, които сте тук тази вечер — започнах спокойно. — За мен това означава много. Наистина много. Всеки от вас е част от живота ми. Обичам ви. Благодаря ви, че дойдохте.
Всички слушаха внимателно.
Направих кратка пауза.
— И отделно искам да благодаря на Горан.
Той леко се изправи на стола си. Изражението му беше такова, сякаш всеки момент очакваше аплодисменти.
— Горане, днес ти няколко пъти ми напомни на колко години съм. Може би шест пъти, не съм съвсем сигурна, защото по едно време спрях да броя. Беше много трогателно. Личи си, че истински се тревожиш за мен.
По масите премина тихо раздвижване. Някой преглътна. Снежана сведе поглед още по-ниско.
— Само че аз ще ти кажа нещо. Ти си на петдесет и две. С две години по-голям от мен. И докато цяла вечер ми обясняваше как вече съм била „в друга категория“, аз те гледах и си мислех колко хубаво е, че на моите петдесет изглеждам така, както изглеждам.
Настъпи пауза.
Не отместих очи от него. Говорех бавно, спокойно, без да повишавам тон.
— Защото ти, Горане, на своите петдесет и две изглеждаш… — наклоних леко глава, сякаш внимателно търсех най-точната дума, — честно казано, на шейсет и пет.